Лорън Оливър - Пандемониум

Вадя картата на Сара Бет Милър и й я подавам. Шумът от тиктакането на часовника изведнъж става оглушителен. Цялото помещение започва да вибрира в неговия ритъм. Секундите отлитат и всяка една приближава Джулиан към смъртта. Стоя неподвижно и ги броя наум, когато тя ми хвърля още един намръщен поглед.

— Не мога да разчета номера — измърморва тя.

— Пуснах го в пералнята миналата година — казвам и поглеждам небрежно към картата. — Вижте, ще ви бъда много благодарна, ако просто се обадите на доктор Браншоу и му кажете, че съм тук.

— Ще трябва да ви извикам в студиото — казва тя. Нещастието й сега е пълно. Тя поглежда тъжно към кафемашината и аз забелязвам крайчеца на списание, набутано под купчина папки. Бас държа, че оплаква своята приятна и спокойна сутрин. Тя става тромаво от стола. Тежка жена е, затова става трудно. Копчетата на униформата едва успяват да задържат гърдите и корема й. — Седнете. Това ще отнеме известно време.

Кимам мълчаливо. Тя преминава покрай пълните с папки шкафове и излиза. Някаква врата се отваря, чувам гласове. Мъж говори по телефона. После вратата се затваря и всичко затихва. Остава само тиктакането на стенния часовник.

Веднага отварям двойната врата и изчезвам зад нея.

Демонстрацията на пари и разточителен лукс остава зад вратата. Подът тук е застлан със същите безлични плочки и стените са боядисани със същата бежова боя, както в повечето лаборатории и болници. Наляво от мен виждам друга двойна врата е надпис: „Авариен изход“. През малките й прозорчета се вижда тясна стълба.

Тръгвам бързо напред и ужасена от скърцането на маратонките по пода, оглеждам вратите от двете си страни. Повечето са затворени, но някои от тях зеят и откриват тъмната си вътрешност.

Една лекарка с преметнат през врата стетоскоп върви срещу мен и чете нещо в папката, която носи в ръце. При разминаването вдига любопитен поглед към мен. Аз не откъсвам моя от плочките на пода. За моя радост не ме спира и аз отминавам, избърсвайки потните си длани в дънките.

Лабораторията не е много голяма. Стигам до края на коридора и веднага разбирам, че разпределението на помещенията е елементарно. На първия етаж има само един коридор. До останалите пет етажа се стига с асансьора в задната част на сградата. Сега единствената ми мисъл е да намеря Джулиан, да го видя. Не знам какво се надявам да стане, но тежестта на притиснатия към корема ми нож ме успокоява, сякаш е огромна тайна, работеща в моя полза.

Взимам асансьора до втория етаж. Тук движението е по-голямо, апаратите писукат, чуват се приглушени разговори, лекари излизат и влизат по кабинети и стаи. Надниквам през първата врата отдясно. Оказва се тоалетна. Вмъквам се вътре, поемам дълбоко въздух и се опитвам да събера ума си, да се успокоя. В дъното има поднос с пластмасови чаши, предназначени за взимане на проба от урина. Грабвам една, пълня я до половина с вода и излизам пак в коридора.

Пред един лекарски кабинет виждам две лаборантки. Щом приближавам, те замлъкнат и въпреки че преднамерено избягвам очния контакт, усещам погледите им, отправени към мен.

— Да ви помогна ли с нещо? — пита едната, когато се изравнявам с тях. Двете изглеждат еднакви и за момент решавам, че са близначки. Но после виждам, че приликата идва от прибраните по един и същ начин коси, по безупречно белите униформи и еднаквите безизразни лица, характерни за медиците.

Вдигам пластмасовата чаша към тях.

— Трябва да оставя това при доктор Хилбранд — казвам небрежно.

Тя отстъпва милиметър назад.

— Асистентката на доктор Хилбранд е в шеста стая — казва любезно. — Можете да го оставите при нея.

— Благодаря — отвръщам и продължавам напред под пронизващите им погледи.

Въздухът тук е сух и прекалено топъл; всеки път, когато се опитам да преглътна, гърлото ми се свива от болка. Преди да стигна дъното на коридора, минавам покрай една остъклена врата. От другата страна няколко пациенти в бели хартиени нощници са насядали по фотьойлите и гледат телевизия. Краката и ръцете им са завързани за фотьойлите.

Достигам до вратата в дъното, бутам я и излизам на стълбищна площадка. Доктор Хилбранд сигурно ще присъства на умъртвяването на Джулиан и ако асистентката му е на шестия етаж, най-вероятно е прехвърлил при нея документацията за текущата си работа. Докато изкача стъпалата догоре, краката ми започват да треперят вероятно от нерви, от липса на сън или от двете. Отървавам се от чашата и спирам за секунда да си поема дъх. Потта се стича на вадички по гърба ми.