Лорън Оливър - Пандемониум

Свещеникът излиза напред и започва да чете:

„Исаак пораснал и бил гордостта на остарелия си баща, тачел полята му като своя... “

Това е от Книгата на Авраам. Естествено. В нея Бог нарежда на Авраам да убие единствения си син, Исаак, защото се разболял от делириум. И Авраам го прави. Отнася сина си дълбоко в планината и забива камата си право в гърдите му Може би Томас Файнман е избрал нарочно този пасаж? Покорство пред Бога, пред сигурността, пред естествения ред, ето на какво учи книгата на Авраам.

„. Но когато Авраам видял, че Исаак е нечист, помолил в сърцето си за съвет. “

Отново преглъщам името на Джулиан. „Погледни ме!“

Докторът и двамата лаборанти излизат напред. В ръката на доктора има спринцовка. Той натиска с палец бутона, за да изкара въздуха, докато единият от лаборантите запретва ръкава на ризата на Джулиан до лакътя.

В този момент настъпва суматоха. Нещо се случва. Погледът на Джулиан се променя, докторът оставя спринцовката на подадената от другия лаборант метална табла. Томас Файнман се навежда напред, събира вежди и просъсква нещо на бодигарда си. Трета лаборантка нахлува в стаята, не разбирам какво казва, но въпреки маската на лицето и огромната престилка, която скрива напълно извивките на тялото й, познавам, че е жена, заради подскачащата по гърба й плитка. Жестовете й са припрени, цялата е напрегната.

Нещо се е объркало.

Приближавам пълзешком до прозореца с надеждата да разбера какво казва. Някъде в дълбините на съзнанието ми се заражда надежда — не знам от какво е провокирана. В лаборантката има нещо познато, особено в начина, по който жестикулира с ръцете, докато говори и сочи към доктора. Той поклаща глава, сваля ръкавиците и ги пъха в джоба на престилката си. Издава някаква заповед и излиза от залата. Един от лаборантите се изнизва бързо след него.

Томас Файнман тръгва към вратата за лабораторията. Джулиан е пребледнял и дори и от това разстояние мога да видя, че потта се стича по лицето му.

— Проблем ли има? — чувам го да казва с напрегнат, по-висок от обикновено глас. — Някой ще ми каже ли какво става?

Лаборантката с плитката прекосява залата и отваря вратата на Томас Файнман. Той нахлува вътре със зачервено лице, а тя слага ръка в джоба на престилката си.

В този момент всичко ми става ясно. Плитката, ръцете. това е Рейвън. Следва прищракване, изстрел и ченето на Томас Файнман увисва, той отстъпва назад и се свлича бавно на земята. По бялата му риза се оформят кървави листенца на огромна червена роза.

В първия миг всички замръзват на място: Томас Файнман — проснат като марионетка, в неестествена поза на пода. Джулиан — легнал с тебеширенобяло лице на операционната маса. Репортерът — с вдигнат до очите си фотоапарат. Свещеникът — свит в ъгъла с разширени от страх очи, регулаторите — като каменни статуи около Джулиан с все още скрити в коланите оръжия. И Рейвън — с пистолет в ръка.

И ярка като мълния светлина.

Лаборантката, истинската, крещи.

И ужасът започва.

Куршумите писват, рикоширайки в стените. Регулаторите започват да крещят:

— Долу! Всички долу!

„Бум!“ Един куршум се забива в дебелото стъкло точно над главата ми и от дупката веднага тръгва ситна мрежа от пукнатини.

Точно това ми трябва. Грабвам един стол и го засилвам в панела, молейки се Джулиан да ме види и да прикрие главата си.

Трясъкът е ужасен и за миг отново настъпва пълна тишина, чува се само острият звук от падащите като дъжд малки парченца стъкло. Качвам се върху ниската бетонна стена и скачам долу. Стъклото изскърцва под маратонките ми, докато се приземявам. Губя равновесие, но все пак успявам да се задържа.

Рейвън е неотразима. Извива се на дъга и избягва куршума на един от регулаторите, после се извърта и стоварва с всички сили дръжката на пистолета върху коляното му. Той се превива на две, но тя слага крак на гърба му и го засилва в стената. Главата му дрънва в металната мивка. Но Рейвън не чака резултата; преди да види какво става с него, хуква към съседната стая, където охранителите на Файнман се опитват да отключат автоматично заключилата се след излизането на шефа им врата с един изнамерен някъде из ъглите скалпел. Тя хваща количката с инструментите и подпира с нея дръжката на вратата. Мъжете напират отвътре и от тласъците им количката започва да се тресе. Скалпелите, ножиците и другите инструменти се разпиляват по пода. Но вратата не помръдва. Защитата на Рейвън ще ги задържи поне за няколко минути.