Лорън Оливър - Пандемониум

„Моля те, моля те“, призовавам някого наум, без да знам кого. Не знам и за какво точно го моля. За шанс да спася Джулиан. Поне да го видя. Той трябва да знае, че съм дошла. Трябва да знае, че в един момент, без да знам как, в онези тунели се влюбих в него.

„Моля те“!

Стъпвам на площадката на шестия етаж и веднага разбирам, че съм го открила. На петдесет крачки от мен има лекарски кабинет. Томас Файнман стои пред вратата му със скръстени на гърдите си ръце и заобиколен от охранители, говори с един лекар и трима лаборанти.

Две, най-много три секунди — имам само толкова, преди да се обърнат, да ме видят и да ме попитат какво правя тук.

От това разстояние не мога да разбера нито дума от разговора им, защото говорят почти шепнешком. За миг решавам, че е късно, че вече всичко е минало, че Джулиан е мъртъв, и сърцето ми слиза в петите.

Но в този момент лекарят (доктор Хилбранд може би?) поглежда към часовника си и казва, този път по-силно, стряскащо силно в настъпилата тишина, толкова силно, че сякаш крещи:

— Време е.

Групичката около него се разпада и моите три секунди изтичат. Стрелвам се през първата попаднала пред очите ми врата. Оказва се малък кабинет за прегледи, за щастие празен.

Дотук добре, но нямам представа какво да правя сега. Обзема ме паника. Джулиан е тук, съвсем близо до мен, но не виждам как мога да стигна до него. Около Томас Файнман имаше най-малко трима охранители и без съмнение в операционната зала има още толкова. Няма как да мина през тях.

Облягам се на вратата и се опитвам да се съсредоточа. Очите ми шарят разсеяно по стените на кабинета и на една от тях откриват друга врата. Сигурно води към по-голяма зала, където се извършват операции и процедури за лечение на делириума. Виждам също покрито с хартиен чаршаф легло, на което има сгънати нощници и поднос с хирургични инструменти.

Стаята мирише на хлор и белина и прилича на онази, в която преди една година се съблякох за моя преглед, в деня, когато започна всичко и следващите събития ме изстреляха от онзи свят и ме приземиха в нова самоличност и с ново бъдеще. За момент ми се завива свят. Затварям очи и когато ги отварям, ми се струва, че пред мен има две огледала. Преминавайки през тях, аз се премествам от миналото в настоящето и обратно. Спомените се завръщат — лабораториите в Портланд, кръжащите из спарения лепкав въздух чайки над главата ми, когато за пръв път видях Алекс, тъмната извивка на устните му, докато ме гледаше от залата за наблюдение и се смееше...

Изведнъж идвам на себе си. Залата за наблюдение. Алекс ме гледаше от онази зала, а тя опасваше всички стени на операционната долу Ако тук е строено както в лабораториите в Портланд, може би ще успея да достигна до Джулиан от седмия етаж.

Надниквам предпазливо в коридора и излизам отново. Томас Файнман го няма, останал е само един бодигард. За миг се замислям дали да не се пробвам с него — ножът е в мен, тежък, в очакване да се задейства, — но той обръща поглед в моята посока и аз виждам очите му Безцветни и тежки, като два камъка, те ме карат да отстъпя неволно назад, сякаш може да протегне ръка през коридора и да ме удари. Преди да каже нещо, преди дори да му дам време да огледа лицето ми, завивам зад ъгъла и тръгвам по стълбището.

Коридорът на седмия етаж е по-тъмен и по-мрачен от другите. Тук цари абсолютна тишина. Зад затворените врати не се чуват разговори, нито бръмчене на медицинска апаратура, няма и мотаещи се нагоре-надолу лаборанти в бели престилки. Всичко е застинало, явно въздухът тук не се раздвижва често. От дясната ми страна има няколко врати. Сърцето ми подскача, когато прочитам на първата от тях: „Зала за наблюдение А“.

Тръгвам на пръсти по коридора. Ясно е, че етажът е празен, но тази мъртвешка тишина ме изнервя още повече. Затворените врати и тежкият топъл като в баня въздух ми се струват зловещи; имам усещането, че някой ме наблюдава, че вратите са усти, готови да се отворят и да разкрият присъствието ми тук.

На последната врата на редицата пише: „Зала за наблюдение D.“ Мокри от потта, дланите ми се плъзгат по металната дръжка. В последната секунда вадя ножа от джоба на якето и махам навитата около острието му тениска на госпожа Файнман. Навеждам се, провирам се през вратата и влизам в залата, стиснала ножа толкова силно, че пръстите ме болят.

Помещението е много голямо, тъмно и празно. Оформено като буквата „Г“ то се разпростира над залата за процедури. Стената отпред е остъклена, а вътре има няколко амфитеатрално разположени редици със столове, всичките обърнати към главната сцена на действие на долния етаж. Мирише като в театрален салон — на влажна тапицерия и лепило.