Лорън Оливър - Пандемониум

Аз съм на десет крачки от Джулиан, минавам буквално между куршумите, писъците и воя на включилата се аларма. Пет крачки, две и ето ме до него. Грабвам ръцете му, опипвам раменете и косата — просто да го почувствам, да се убедя, че е реален.

— Лена! — изпъшква той и напразно дърпа ръката си от заключените около нея и крака на масата белезници. Поглежда ме с тези свои сияйни сини като небето очи и пита: — Какво...

— Сега не е време за това — прекъсвам го аз. — Стой си на мястото.

Спускам се към все още зашеметения от удара в мивката регулатор. Наоколо се чуват викове, писъци и изстрели. (Рейвън е в стихията се, върти се във всички посоки, снишава се и притичва от единия в другия ъгъл — от това разстояние изглежда, че танцува.) Репортерът не се вижда. Сигурно е избягал.

Регулаторът е в полусъзнание. Коленича до него, срязвам колана му, грабвам ключовете и тичам обратно към масата. Дясната ми длан е в кръв, но не усещам болка, само скованост, затова са ми нужни няколко опита, преди да завъртя ключа в ключалката на белезниците. Най-после успявам, Джулиан освобождава ръката си и ме притиска към себе си.

— Ти дойде — мълви в ухото ми.

— Естествено. Ти какво си мислеше?

Рейвън идва при нас и ни прекъсва:

— Време е да изчезваме.

Оглеждам се смаяно наоколо: за по-малко от минута Томас Файнман умря, в залата настъпи пълен хаос, а ние сме свободни.

Хукваме през помещението в мига, когато то гръмва от звън на метал, счупено стъкло и викове — охранителите са успели да излязат от затвора си, — и излизаме в коридора. Алармите вият и по стълбите вече се чуват стъпките на хора, които тичат.

Рейвън сочи с глава една врата с надпис „Покрив — авариен изход“. Тръгваме бързо натам в пълно мълчание, излизаме на покрива и оттам слизаме надолу по тясна метална стълба. Щом краката ни стъпват на тротоара на задната улица, Рейвън съблича огромната лабораторна престилка и заедно с маската я хвърля в кофата за боклук под стълбата. Сещам се за дебелата медицинска сестра във фоайето и напиращите да се скъсат копчета на престилката й. Най-вероятно Рейвън я е взела от нея.

— Натам — дава команда тя, още преди да стъпи на земята, и обръща глава в указаната посока. Това открива врата й и аз виждам няколко драскотини по него и по бузата й. Явно парченцата от счупеното стъкло на наблюдателната зала са я застигнали.

Тримата се вмъкваме в някакъв занемарен вътрешен двор с ръждясали градински мебели и туфи от суха кафеникава трева. Оградата не е висока и тя я прескача без проблеми, но аз се затруднявам. Джулиан ми се притичва на помощ.

От другата страна на оградата има друг малък двор, почти еднакъв с първия, и още една кафеникава сграда. Рейвън се насочва директно към подпряната с голям камък врата. Влизаме и тръгваме по дълъг тъмен коридор с редици от врати със златисти табелки. За миг ме хваща страх, че сме сбъркали и сме влезли обратно в лабораториите, но скоро стигаме до голямо фоайе, тъмно и украсено с няколко саксии изкуствени цветя, където висят табели, указващи етажа и посоката на зъболекарски център „Едуард“, клиника „Бижън и други специализирани кабинети“. През зацапаната двойна остъклена врата се вижда улицата. Човешкият поток по нея е непрестанен. Хората носят чадъри над главите си и в бързината да се скрият по-бързо на сухо, се блъскат един в друг.

Рейвън спира за момент и измъква раницата си иззад една от саксиите. Досещам се, че я е оставила тук по-рано тази сутрин. Бърка в нея, обръща се и ни хвърля по един чадър. После облича жълт дъждобран, мята качулката на главата си и я завързва здраво, за да не може да се види лицето й.

Гмурваме се сред морето от хора, смесваме се с масата от движещи се тела. Никога не съм била толкова благодарна на огромния Манхатън; неговият апетит е вездесъщ; поглъща ни изцяло и ние се превръщаме в никой и всеки, в жената с жълтия дъждобран, в момичето с червеното яке, в момчето със скритото под големия чадър лице.

Завиваме надясно по Осмо Авеню, после наляво по Двайсет и четвърта улица, за да избегнем големите тълпи. Тук е пусто, прозорците на сградите са плътно затворени и капаците са спуснати заради дъжда. Лампите зад тънките пердета все още светят, но стаите гледат в обратната посока, обърнали гръб на света. Това ни дава възможност да се движим по мокрите сиви улици незабелязани и изпуснати от зоркото око на обществената съвест. Канавките са пълни и из тях се носят парчета хартия, фасове и всякакви боклуци. Отдавна вече не се държа за Джулиан, но той върви до мен, слял ритъма на крачките си с моя, и при всяка стъпка ръцете ни се докосват.