Гордон Далквист - Стъклените книги на крадците на сънища

— И Елспет Пул — каза Чан. — И лакеите им, и двамата германци — можеше да сме и по-зле.

— По-зле ли? — изуми се Свенсон.

— Все още не сме мъртви, докторе.

— Принцът също! Както и графът, графинята и онова животно Сонк…

— Не можах да срежа въжетата. — Госпожица Темпъл подсмръкна.

— Млъкнете и двамата! — изсъска Чан.

Очите на госпожица Темпъл проблеснаха негодуващо — как си позволяваше да й държи такъв тон?

— Не сряза въжетата, Селесте, но направи каквото можеше — въздъхна той. — Аз убих ли Сонк? Не — колкото и жалко да звучи, успях само да поваля някакъв мекленбургски селянин. Докторът спаси ли Елоиз? Не, но ни опази живи — нея също, — като унищожи госпожица Пул. Враговете ни от другата страна на тази врата — трябва да приемем, че вече всички са там — са по-малобройни, не така уверени и също толкова недоволни — защото и ние не сме мъртви.

Това, че Чан завърши речта си с раздираща мъчителна кашлица, не спря госпожица Темпъл да си избърше носа с ръкав и да махне косата от очите си. Подсмръкна пак и прошепна на доктор Свенсон:

— Ще я спасим — вече сме го правили.

И изписка изненадано, когато цялото помещение се наклони наляво, а после се изправи с главозамайваща скорост.

— Издигаме се… — каза Свенсон.

Госпожица Темпъл се завлече до прозореца — кръгъл като люк на кораб — и погледна надолу. Покривът на Харшморт Хаус се отдалечаваше под тях. След секунди тъмната мъгла ги обгърна и покривът и ярко осветената къща изчезнаха в мрака. С няколко груби трясъка перките се завъртяха и движението на летящия кораб се стабилизира. Ниското бръмчене на моторите създаваше вибрация, която госпожица Темпъл усещаше дори през подметките на обувките си.

— Е — каза тя, — май все пак ще отидем в Мекленбург.

— Освен ако не ни хвърлят в морето по пътя — отбеляза докторът.

— Всъщност да де — каза госпожица Темпъл.

— Все още ли искате закуска? — тихо попита Чан.

Тя се обърна и го изгледа свирепо — не беше честно да говори така, — но ги прекъсна деликатно потропване по вратата. Тя погледна двамата мъже. Никой от тях не каза нищо, така че тя въздъхна и се провикна колкото можа по-небрежно:

— Да?

— Госпожице Темпъл? Аз съм министър Крабе. Питах се дали няма да отворите вратата и да се присъедините към разговора ни?

— И какъв е този разговор? — попита тя.

— Ами разговор, в който решаваме съдбите ви, скъпа. Би било добре да не го правим през вратата.

— Знаете ли, ние намираме вратата за удобна — отговори тя.

— Може би… но съм принуден да посоча, че госпожа Дужон не споделя вашата преграда. Освен това, тъй като бих предпочел да избегнем неприятните инциденти, вратата все пак е дървена и ключалката й едва ли ще устои на силата на куршумите — това всъщност е илюзорно удобство. Със сигурност имаме какво да обсъдим — нужно ли е да се съсипват тези отлични дъбови дъски заради заключение, което не можете да оспорите?

Госпожица Темпъл се обърна към другарите си, Свенсон отвори шкафа, на който се бе подпряла, но вътре нямаше никакви оръжия, а само одеяла, свещи, връхни дрехи и кутия с шапки и ръкавици.

— Единственото оръжие е у вас — каза Чан и кимна към камата на доктора, самият той беше хвърлил ножовете си, за да метне госпожица Темпъл на рампата. — Може би ще е добре да го скрием.

— Съгласен. Но го скрийте вие.

Подаде му камата и Чан й пъхна под палтото си. Докторът хвана госпожица Темпъл под ръка, кимна му и Чан отключи вратата.

Съседната стая беше най-голямата от трите на дирижабъла и покрай стените й имаше канапета, заети от членовете на Кликата, които внимателно ги наблюдаваха как влизат. От едната страна седяха принцът, Харалд Крабе и Роже Баскомб, а от другата — графът и графинята. На прага на отсрещната врата, със сабя в ръка и с оплескана с кръв бяла риза, стоеше Франсис Сонк, а зад него се виждаха движещи се силуети. Госпожица Темпъл се опита да прецени кой липсва. Нима и други бяха паднали в последната битка? След миг получи отговор с появата на Лидия Вандаариф, сменила робите със синя копринена рокля. Тръгна все още неуверено към принца и Роже стана, за да й направи място. Веднага след Лидия — сигурно й бе помогнала с корсета — влезе винаги внимателната Каролин Стърн и седна до графинята.

— Доктор Лоренц управлява кораба, така ли? — попита Чан.

— Да — потвърди Харалд Крабе.

— Къде е госпожа Дужон? — попита доктор Свенсон.

Сонк кимна към стаята зад себе си и каза:

— На… сигурно място.