Гордон Далквист - Стъклените книги на крадците на сънища

Графинята твърдо каза на Сонк:

— Франсис, не ги изпускай от поглед! — И се обърна към Крабе.

— Харалд, как ще отговорите на това?

— Да отговоря? На кое? На тези отчаяни измишльо…

Преди министърът да спре да пелтечи, Чан се провикна отново, предизвиквайки Роже:

— Видях го с очите си в кабинета на Вандаариф. Записваше всичко на пергамент! Ако аз не бях строшил книгата, щеше да им се наложи да го направят сами, за да убедят всички, че спомените на Вандаариф са изчезнали, докато единственото копие е у тях!

— Копие, което взех от самия министър — провикна се Свенсон, — в една кожена чанта. А после Баскомб го взе от мен в балната зала. Сигурен съм, че още е у него — това ли е видял Флаус, когато е дошъл в кабинета на лорд Вандаариф… затова ли е трябвало да умре?

В последвалата тишина госпожица Темпъл осъзна, че е затаила дъх. Усещаше, че Свенсон е уплашен, и знаеше, че Чан е готов да се нахвърли безсмислено върху Сонк, но също така усещаше промяната в напрежението в стаята: министърът и Роже се канеха да опровергаят думите на собствените си затворници.

— Аспиш взе чантата от Свенсон в балната зала — заяви Сонк, без да се обръща към останалите. — А Баскомб я взе от него, но не я видях, когато се срещнахме в кабинета.

— Беше опакована — каза тихо Каролин Стърн от мястото си. — Когато приготвяхме нещата за пътуване.

— Тук ли е чантата, или не? — сряза я Сонк.

— Съдържанието й е у мен — каза спокойно Роже. — Както каза Каролин, надеждно прибрано. Доктор Свенсон греши. Това са документи на лорд Вандаариф — лични бележки за всеки етап от това начинание. Не зная откъде му е хрумнала тази идея за книгата на лейди Мелант — две книги, нямало книги…

— Доктор Лоренц разпозна липсващата книга като книгата на лейди Мелант — каза Свенсон.

— Доктор Лоренц се е объркал. Книгата на лейди Мелант, в която са госпожа Марчмур и лорд Актън, е прибрана на сигурно място. Единствената липсваща книга — тази, която бе строшена в кулата — е на лорд Вандаариф. Можете да проверите в тефтера ми, но всеки е добре дошъл да прегледа и самите книги.

Думите му бяха пълни с точното количество негодувание, че е обвинен незаслужено, плюс трогателна нотка професионално високомерие — специалитетът на Баскомб. И изглежда разтревожените му висшестоящи, може би заради неговата раболепност след Процеса, бяха убедени, че казва истината. Но госпожица Темпъл разбра — от начина, по който Роже потъркваше бедрото си с палец, — че лъже.

И се изсмя високо.

Той я изгледа свирепо — искаше да замълчи.

— О, Роже… — изкикоти се тя и поклати глава.

— Мълчи, Селесте! — изсъска той. — Това не е твоя работа!

— Е, ти със сигурност убеди всички — каза тя. — Но забрави колко добре те познавам. Можеше да убедиш дори мен, защото речта беше наистина хубава, ако всъщност не ти си застрелял хер Флаус, след като си убедил всички останали в нелоялността му. Или го направи, за да му затвориш устата? Но точно ти си го застрелял, нали, Роже?

Възцари се мълчание, нарушавано само от ниското жужене на перките отвън. Сабята на Сонк не потрепна, но устата му се стегна. Графинята се изправи.

— Розамунд — започна Крабе, — това е нелепо! Те застават между нас… единствената им надежда…

Но графинята не му обърна внимание и бавно се приближи към Роже. Той се дръпна, а после сякаш се сви в собственото си тяло, срещна очите й и потрепери, защото в тях нямаше никаква топлота.

— Розамунд — избоботи графът. — Ако го разпитаме заедно…

Но графинята се стрелна напред като нападаща кобра и прошепна нещо в ухото на Роже. Госпожица Темпъл чу само някои от думите, но когато чу, че първата е „синьо“, разбра, че графинята шепне фразата за контрол на Роже и че като я изрича преди всички останали, се грижи той да отговаря единствено на нейните въпроси. Графинята се дръпна и Роже се свлече на пода, лицето му бе безизразно, очите — замъглени.

— Розамунд — пак почна Крабе, но тя не му обърна внимание и заговори на Роже, чиято глава беше на нивото на бедрата й.

— Роже, вярно ли е това, което ни казва доктор Свенсон?

— Да.

Преди Крабе да успее да каже нещо, графинята отново притисна Роже:

— Бяха ли спомените на лорд Робърт извлечени в книга?

— Не.

— Били са записани?

— Да.

— И тези книжа са тук?

— Да. Скрих ги в багажа на принца. Флаус настоя да прегледа багажа на принца и се сети какво е това.

— И ти го застреля.

— Да.

— И във всичко това, Роже, на кого служеше? Кой ти даваше нарежданията?