Гордон Далквист - Стъклените книги на крадците на сънища

— Ти какво ще кажеш, Франсис?

— Ще кажа, че искам да сваля тази сабя. — Той се изсмя. — Или да съсека някого с нея. — Очите му се спряха на Чан.

— Чудесна идея. Но се питам дали има достатъчно място, за да замахнеш.

— Не е съвсем достатъчно, наистина.

— Да видим какво мога да направя за теб, Франсис.

С пирует на танцьорка графинята се завъртя към заместник–министър Крабе, острият като бръснач шип беше готов в ръката й и тя го прободе отстрани, точно пред ухото. Крабе потрепери, а после застина за четири дълги секунди, през които животът му угасна, и той се стовари в скута на принц Карл–Хорст. Принцът скокна с вик и заместник–министърът се срути на пода.

— И няма кръв за чистене — усмихна се графинята. — Доктор Лоренц, бихте ли отворили предния люк? Ваше височество? Ще помогнете ли на Каролин с останките?

И се усмихна щастливо, докато те се наведоха над мъртвия Крабе и го повлякоха към Лоренц, който бе коленичил в съседната кабина. На Лидия пак й призля и повърна в шепите си. С отвратена въздишка графинята й подаде копринена кърпичка. Лидия я грабна с благодарност, в ъгълчетата на устата й имаше размазани сини капки.

Лоренц отвори металния капак на пода и през кабината премина мразовит вятър — зимата протегна лапа към тях. Госпожица Темпъл погледна през отвора и осъзна, че нещо не изглежда както трябва — облаците навън — бледата им светлина. Прозорците по стените бяха покрити със зелени завеси и тя не бе забелязала, че се е съмнало.

— Изглежда, си делим бъдещето във все по-нарастващи пропорции — отбеляза графинята. — По една трета, господа?

— По една трета — прошепна графът.

— Съгласен съм — каза Сонк малко напрегнато.

— Значи всичко е уредено — каза графинята и стисна леко рамото на Сонк. — Довърши ги.

Камата се появи в ръката на Чан и той замахна към Сонк, отблъсна сабята с дръжката й и се хвърли напред. Сонк обаче успя да стовари превързаната си ръка върху врата му и го повали на земята. Доктор Свенсон също се хвърли върху Сонк, но закъсня и той го удари с дръжката на сабята в корема. Докторът се свлече на колене и се задави. Сонк се дръпна една стъпка назад и се обърна към госпожица Темпъл, насочил сабята към лицето й. Тя го погледна. Той дишаше тежко и потрепваше от болка в ранената си ръка… чакаше.

— Франсис? — каза графинята. В гласа й се долавяше развеселеност.

— Какво? — изсъска той.

— Чакаш ли нещо?

Сонк преглътна.

— Питах се дали не искате да довършите тази сама.

— Колко мило от твоя страна, но ми е напълно достатъчно да гледам.

— Просто питам.

— А аз те уверявам, че оценявам това, както бих оценила и ако решиш да си оставиш госпожица Темпъл за по-подробен преглед… но сега ще го оценя дори още повече, ако продължиш и я заколиш като гадно малко прасе, каквото всъщност е.

Пръстите на Сонк стиснаха дръжката на сабята. Госпожица Темпъл виждаше безмилостния й връх само на сантиметри от гърдите си. Щеше да умре.

— Първо министърът искаше да ни довърши бързо, а сега е графинята — каза тя. — Той, разбира се, си имаше причини.

— Сама ли трябва да го свърша? — попита графинята.

— Не ме командвай, Розамунд! — отсече Сонк.

— Но графът така и не довърши разпита си! — проплака госпожица Темпъл.

Сонк не я прободе. Тя извика отново, гласът й беше писклив:

— Той попита дали министърът е убил полковник Трапинг! Не попита кой друг може да го е убил! Дали Роже го е убил! Или е бил убит от графинята!

— Какво?! — попита Сонк.

— Франсис! — извика графинята ядосано и тръгна покрай Сонк, за да накара лично госпожица Темпъл да млъкне. Госпожица Темпъл трепереше, но не можеше да помръдне от мисълта дали ще й прережат гърлото, или ще й пробият черепа.

Сонк рязко се обърна, хвана графинята през кръста с превързаната си ръка, тя изгуби равновесие и с вик падна върху близкото канапе.

Гледаше го с гняв, какъвто госпожица Темпъл не бе виждала никога — ожесточение, което можеше да обели боя или да огъне стомана.

— Розамунд — започна Сонк и госпожица Темпъл — отново прекалено късно — се хвърли към падналата кама на Чан. Сонк я фрасна с плоското на сабята по главата и тя се просна върху доктор Свенсон.

— Розамунд — повтори Сонк, — какво иска да каже тя?

— Нищо! — ядно каза графинята. — Полковник Трапинг вече не е важен — предателят беше Крабе!

— Графът знае всичко — успя да каже госпожица Темпъл глухо.

— За кое? — попита Сонк и за първи път сабята се насочи към граф Д’Орканч, който седеше срещу графинята.