Гордон Далквист - Стъклените книги на крадците на сънища

След миг двамата драгуни я забелязаха и я хванаха здраво за ръцете. Тя се постара да надвика брулещия вятър.

— Да, да, извинете, казвам се Темпъл и търся, извинете ме, търся капитан…

Преди да успее да довърши, войникът от дясната й страна се провикна към дирижабъла:

— Сър! Хванахме една! Сър!

Доктор Лоренц надникна изненадано през прозореца и след миг изчезна — сигурно щеше да слезе.

— Капитан Смайт! — заобяснява госпожица Темпъл. — Търся капитан Смайт!

Опита да се измъкне, но те я държаха здраво. След миг на рампата се появиха капитан Смайт и доктор Лоренц… и в същия миг вратата зад нея се отвори и Кардинал Чан опря ножовете си в гърлата на двамата драгуни. Госпожица Темпъл обърна глава — това със сигурност беше нежелателно усложнение — и видя доктор Свенсон да захлопва вратата и да запъва крак в касата, без да пуска дръжката.

— След нас са — прошепна той.

— О, я кого сме си хванали! — провикна се подигравателно доктор Лоренц. — Какви устойчиви паразити! Капитане, погрижете се за тези нарушители, ако обичате.

— Капитан Смайт! — изкрещя госпожица Темпъл. — Знаете кои сме! Знаете какво стана тази вечер — чухте ги! Вашият град, вашата кралица…

Смайт не помръдваше.

— Какво чакате? — сгълча го Лоренц и се обърна към драгуните на покрива: бяха десетина. — Незабавно убийте тези престъпници!

— Капитан Смайт! — изплака госпожица Темпъл. — Нали ни помогнахте преди!

Това сякаш събуди капитана от сън. Той замахна, удари Лоренц с юмрук в челюстта и докторът полетя от рампата и падна на покрива от цели десет стъпки височина.

Чан веднага свали ножовете. Драгуните пуснаха госпожица Темпъл, отскочиха и извадиха сабите си, но поглеждаха към командира си, несигурни какво да правят. Смайт слезе по рампата, все така с ръка на дръжката на сабята си. Мълчеше.

Доктор Свенсон изпъшка, когато някой дръпна вратата от другата страна. Удържа я, но погледна към горния край на рампата, откъдето двама объркани мекленбургски войници наблюдаваха ставащото.

— На оръжие! — нареди Смайт на хората си. — Тези тримата са наши приятели.

Като един останалите от Четвърти драгунски полк извадиха сабите си. Свенсон пусна вратата и отскочи при госпожица Темпъл и Чан.

Вратата се отвори с трясък и на прага се появи Франсис Сонк, с кама в ръка. Огледа извадените саби, видя, че враговете му са свободни, и каза провлечено:

— Капитан Смайт, какво става тук?

Смайт пристъпи напред, сабята му все още бе в ножницата.

— Кой още е с вас? Да се покажат веднага.

— С удоволствие.

Сонк направи крачка встрани, за да пусне останалите членове на Кликата: графинята, графа и Крабе, а след тях принца, Роже Баскомб (стиснал тефтера под мишница) и накрая Каролин Стърн, която подкрепяше Лидия Вандаариф. След Каролин влязоха шестимата в черно — първите четирима носеха тежък сандък, а другите двама влачеха Елоиз Дужон. Госпожица Темпъл въздъхна облекчено — защото беше сигурна, че изстрелът, който бяха чули, е отбелязал смъртта й. Когато цялата тази тълпа спря пред вратата, драгуните се отдръпнаха, за да оставят свободно пространство между двете групи. Сонк хвърли поглед към госпожица Темпъл, пристъпи в тази ничия земя и каза високо:

— Не обичам да се повтарям, капитан Смайт… но какво става тук?

— Това не може да продължава — каза Смайт. Кимна към Елоиз и Лидия Вандаариф и добави: — Пуснете тези жени.

— Моля? — Сонк се ухили, все едно не вярваше на ушите си.

— Пуснете тези жени!

— Ами — каза Сонк и кимна към Лидия, — тази жена не желае да бъде пусната, защото ще падне. Не се чувства добре, не виждате ли? Извинете ме — говорихте ли с полковника си?

— Полковник Аспиш е предател — заяви Смайт.

— В моите очи предателят сте вие.

— Очите ви грешат. Вие сте негодник.

— Негодник, който знае всичко за семейните ви дългове, капитане — ухили се злобно Сонк. — Всичките срещу залога на заплата, която може и да не доживеете да получите — такава е цената на нелоялността или на глупостта, ако ме разбирате.

— Още една дума, господин Сонк, и ще умрете!

Смайт извади сабята си и пристъпи към Сонк, който се дръпна; усмивката му излъчваше злост.

Госпожица Темпъл посегна към камата си, но не я извади. Със сигурност Кликата щеше да отстъпи пред Смайт и войниците му — как можеха да се надяват да устоят на професионални военни? Беше явно, че капитан Смайт е на същото мнение, защото се обърна към тълпата пред вратата.

— Хвърлете оръжията и слезте долу. Ще уредим нещата вътре.