Гордон Далквист - Стъклените книги на крадците на сънища

Доктор Свенсон ги гледаше смутено.

— Да тръгваме — сухо каза Чан.

Докато се качваха, госпожица Темпъл се усмихна вътрешно с надеждата, че думите й са помогнали на Чан да се разсее от скръбта си поне като са го подразнили. Знаеше, че не разбира какво изпитва той, въпреки че бе изгубила Роже, защото не разбираше връзката между Чан и онази жена. Що за привързаност можеше да се роди от такива пазарни отношения? Беше достатъчно умна, за да разбира, че в дъното на повечето бракове стоят някакви сделки — този на собствените й родители беше съюз между земя и пари за обработката й, — но за нея обектите на размяна като титли, имоти, пари и наследство винаги бяха отделни от телата, които участваха в сделката. В мисълта да продаваш собственото си тяло имаше някаква безчувственост, която тя не разбираше. Питаше се какво ли е чувствала майка й, когато я е заченала в този чисто физически съюз (предпочиташе да не разсъждава за любов, когато ставаше дума за свирепия й баща). Вдигна очи към Чан, който се качваше пред нея. Какво ли беше да си свободен от такъв товар? Свобода като на диво животно?

— Не видяхме хер Флаус — отбеляза доктор Свенсон. — Може би е тръгнал с останалите.

— А къде са те? — попита госпожица Темпъл. — При дирижабъла?

— Едва ли — каза Свенсон. — Трябва да изгладят несъгласията си, преди да продължат — ще разпитват лорд Вандаариф.

— И може би Роже — добави госпожица Темпъл само за да покаже, че може да произнесе името му без затруднение.

— Така че трябва или да ги намерим, или да отидем при дирижабъла сами.

— При дирижабъла — каза Чан. — И при драгуните.

Доктор Свенсон кимна и каза:

— Да, при Смайт.

Стигнаха приземния етаж. Къщата беше обезпокоително тиха.

— Сега накъде? — изграчи Чан.

— Ако са чисти, главните стълби са най-прекият път — каза Свенсон. — Трябва обаче да си намерим някакви оръжия.

— Откъде?

— Ами… — Свенсон явно нямаше представа.

— Елате с мен — каза госпожица Темпъл.

Зарадва се, че са изнесли господин Бленхайм, и се усмихна, като видя любопитството и алчността на лицата на двамата си другари, докато плячкосваха трофейните витрини на лорд Вандаариф. За себе си избра друга извита кама — първата й бе послужила добре, а Чан си взе два еднакви извити ножа с широки остриета и почти толкова дълги дръжки.

— Като мачете са — обясни й и тя кимна, щастлива, че го вижда доволен. Развесели се още повече, когато доктор Свенсон свали от стената едно африканско копие, а после затъкна в колана си украсена със скъпоценни камъни дълга кама.

— Не съм фехтовач — каза Свенсон, като видя любопитното й изражение и сухата усмивка на Чан. — Колкото по-далеч държа враговете от себе си, толкова по-сигурен ще съм. Което не ме кара да се чувствам по-малко нелепо, но ако това ще ни помогне да оцелеем, и шапка със звънчета ще си сложа… Хайде сега към покрива.

Ами ако капитан Смайт откажеше да не се подчини на заповедите си? Ами ако изобщо не беше там? Ами ако вместо войници ги посрещнеха графинята, Сонк и Крабе? Какво щеше да направи? Да изгуби кураж, докато е сама, беше едно, но пред Чан и Свенсон? С всяко стъпало дишането й се учестяваше, а сърцето й ставаше все по-неуверено.

Главното фоайе, огромно пространство от черен и бял мрамор, където за първи път бе видяла графиня ди Лакер-Сфорца сякаш преди години, беше празно и тихо, с изключение на собствените им отекващи стъпки. Големите врати бяха затворени. Свенсон погледна нагоре по стълбите и тя проследи погледа му. Доколкото можеше да прецени, между приземния етаж и покрива нямаше жива душа.

Зад тях в къщата отекна изстрел и госпожица Темпъл ахна. Чан посочи другото крило и прошепна:

— Кабинетът на Вандаариф.

Възможно ли бе да са застреляли Елоиз? Минаха няколко секунди… пак някъде там се блъсна врата… чуха се далечни стъпки.

— Идват! Бързо нагоре! — нареди Чан.

— Много е важно да не нараним никой драгун, докато не намерим Смайт — каза Чан, когато стигнаха вратата за покрива. — Хората му сигурно са повече от враговете ни и привлечем ли ги на наша страна, ще успеем.

— Значи трябва да отида аз — каза госпожица Темпъл.

Чан поклати глава.

— Аз го познавам най-добре…

— Да, но всеки драгун ще измъкне сабята си още щом ви види. А с мен няма да е така, което ще ми даде време да питам за капитана.

— Селесте е права — каза Свенсон.

— Знам, че е права, но не ми харесва. — Чан потисна кашлицата си. — Добре!

Госпожица Темпъл отвори вратата и излезе — камата бе скрита под елечето й. Потрепери от ледения вятър, който брулеше покрива и носеше острия солен привкус на морето. От двете страни на вратата стояха двама драгуни с червени униформи. Дирижабълът бе на двайсетина метра по-нататък, надвиснал злокобно във въздуха като някаква неземна хищна твар. Драгуните товареха в кабината някакви сандъци — подаваха ги на неколцина мекленбургски войници, застанали на горния край на рампата. През един осветен от газова лампа прозорец тя видя в подобната на вагон кабина остроликия доктор Лоренц — въртеше някакви копчета. Изобщо, кипеше трескава дейност, но капитан Смайт не се виждаше никакъв.