Йен Макдональд - Беглец по равнините

Във файловата му кутия имаше една-единствена папка. Инфундибулум. Никаква друга информация за изпращача. Дата: 20:00 ч. същата вечер, по времето когато Еверет беше стоял лице в лице на масата с Лиа-Лиан-Лиона и Мустака Милиган в полицейския участък на Белгрейвия. Размер: трийсет гигабайта. Той отвори предпазливо папката, готов да побегне от нея, ако изскочи нещо с прекомерен апетит към изяждането на компютри. Вътре имаше друга папка с данни, един изпълнителен файл и бележка в обикновен текстов формат. Не приличаше на измама. Компютърните вируси обикновено опитваха да се представят за игра или софтуерен ъпдейт. Най-изобретателното, на което беше способен един вирус, бе да се представи за антивирусна програма. Това нещо просто си стоеше там — голям и очевиден изпълнителен файл. Еверет извика една доста умна програма, която беше изтъргувал от Аббас в училище. Програмата проследяваше IP адреси. Оттам можеше да идентифицира изпращача. Софтуерното решение на Аббас върна празен резултат. Адресът беше анонимизиран. Може би с нещо от сорта на iPredator, помисли си Еверет, шведски сайт, който криптираше IP адреси и ги опазваше от погледа на твърде любопитните. Започваше да става вълнуващо.

Не му хрумваше нищо повече. Еверет щракна бутона за изтегляне на файла. Нямаше опция за запазване или стартиране на програмата. Изпълнителният файл започна да се инсталира едновременно с изтеглянето. Екранът полудя от десетина зелени линии за прогреса на операцията, които се изпълваха мигновено, докато програмата се разопаковаше под формата на нови икони и менюта. Данните от файловата му кутия протичаха на пълния капацитет на безжичната връзка в дома им.

— Хей, хей… — каза Еверет, опитвайки да натисне бутоните за затваряне. Случваше се бързо, прекалено бързо дори за него. Приличаше на атака по всички фронтове срещу Доктор Квантум.

— Еверет? Още ли си на компютъра?

Не казвай нищо. Отричай до последно. Еверет полагаше усилие да настигне прехвърчащите инсталационни панели. За всеки, който успееше да улови, да притисне в ръба на екрана и затвори, се отваряше нов. После екранът потъмня.

— Не — прошепна Еверет, изпълнен с ужас, че е унищожил собствения си компютър.

Доктор Квантум премигна, след което се рестартира. На десктопа му имаше нова икона, най-отпред и в центъра. Едно-единствено бяло лале. Инфундибулум. Еверет издиша — продължителна, бавна въздишка.

— Но какво си ти? — попита безгласно той.

Почука иконата два пъти. Цветът на лале се разгърна в дигитални венчелистчета. Екранът се изпълни с подвижни, прозрачни воали от светлина, които се увиваха едни около други, сливаха се като бавно разбиващи се вълни, преминаваха през себе си, пръскаха призрачни сребристи пиксели. Всичко бе в движение и непрестанна промяна. Еверет едва успяваше да различи някоя шарка, преди флаговете от светлина да морфират в нещо непредсказуемо и ново. В ума му се мяркаха мисли за крила на водни кончета, зловещи медузи, прозрачни венчелистчета на цветя, облаците междузвезден газ от снимките на космическия телескоп „Хъбъл“, призраци на призраци. Имаше чувството, че вижда искрящите, премигващи завеси на Северното сияние в арктическа нощ. След това видя скалата — тънък като косъм кръст в центъра на екрана. Очертаваше три измерения: от ляво на дясно, от долу на горе, отпред назад. В периферията на прозореца се носеше малка палитра с инструменти. Еверет избра от нея лупата и увеличи картината по хоризонталната ос. При всяко ниво на увеличение изображенията си оставаха същите: воали светлина, като криле или ангели, или сияйните филизи на необхватни космически богове. Навътре и още навътре: все същото. Нямаше промяна в изгледа. Големи шарки, съставени от по-малки шарки, съставени от миниатюрни шарки. Воали светлина все по-надолу и по-надолу.

И преди го беше виждал. Още като дете. Беше седнал пред домашния им компютър и тъкмо бе отворил някаква програма, защото му беше харесала една дума: Матика . Звучеше като книга със заклинания или портал към магически свят. И тогава програмата бе отворила подобен портал, не към някакво мистично кралство, а към вечността. Еверет вече знаеше, че черният, подобен на бръмбар обект в центъра на екрана, със заобикалящите го сияние и потоци от бляскави цветове, приличащи на мълнии, се нарича Множество на Манделброт. Можеше да програмира такова — съвсем лесно. Беше забелязал, че мълниите от цветове, които излизаха насечено от различни точки на черното бръмбароподобно нещо, съдържаха малки черни петънца в себе си. Когато увеличи в зоната на едно от тези петънца, то се оказа още един малък, черен бръмбар, заедно с цветния му ореол и мълниите — те пък заедно с петънцата им, които, ако увеличеше и в тяхната зона, бяха с формата на черни бръмбари с ореоли и мълнии, и петънца, които се превръщаха в бръмбари със… Навътре и навътре, и навътре, и навътре. Същата вечер беше сънувал, че пищи. Пропадаше през тъмното око в центъра на Множеството на Манделброт, пропадаше през буря от мълнии в цветове и черни очи, които се превръщаха в съвсем нови множества на Манделброт, все по-нататък и все по-нататък.