Йен Макдональд - Беглец по равнините

Правилата на живота в двайсет и първи век: никога не давай на полицията единствената фотография, с която разполагаш.

На входната врата се позвъни. Докато изследваше фотографията пиксел по пиксел, Еверет почти не чу звънеца. Някой винаги звънеше и опитваше да им продаде нещо въпреки табелката, на която, вежливо, беше написано: Не купуваме от търговски пътници . След това чу гласа и обувките по дървения под в коридора. Влачещи се крака; нисък глас със северноирландски акцент. Пол Маккейб. Еверет отиде до вратата на спалнята и я открехна. Пол Маккейб стоеше в коридора, прегърбен в шлифера си. Никой не носеше такива шлифери от четирийсет години. С него приличаше на евтин частен детектив. Винаги изглеждаше с отпуснати рамене, сякаш се спотайваше виновно заради нещо. Дори и в офиса си в Импириъл Колидж беше такъв, сякаш случайно се беше озовал там някъде през 1980-те и чакаше деня, когато някой служител ще открие, че е измамник, след което ще го изхвърлят. Докато говореше на Лора, гласът му бе мек и колеблив. Винаги сякаш се извиняваше предварително. Сигурно чу как вратата на спалнята се отваря, защото сега се обърна и погледна право в Еверет.

— Еверет. Да, да, да, добре ли си? Добре, добре. Ужасна афера, ужасна. Искрени благопожелания. От полицията се обадиха, всички в отдела са ужасно разстроени, ужасно. Колет не е на себе си, направо не е на себе си.

Вече нямаше накъде да отстъпва. Еверет бе израснал като разглезеното дете на физик, в тичане на свобода между аудитории и лаборатории, сред бели, покрити със символи дъски и високоенергийно изследователско оборудване, облепено с вълнуващи жълти предупредителни стикери: Лазери! Радиация! Нанозаплаха! Членовете на факултетния съвет бяха неговото алтернативно семейство, но винаги беше намирал Пол Маккейб, началника в отдела на Теджендра, за прекалено весел, прекалено силно напомнящ на типичен чичо, за когото семейството предпочита да не говори. Пол Маккейб издаде устни, сякаш вкусваше неприятни думи.

— Всъщност, Еверет, тъкмо теб дойдох да видя.

Пол Маккейб като че се чувстваше неловко във всекидневната, седнал в средата на дивана, обвил колене с ръцете си. Не си беше свалил шлифера. Лора приготвяше чай в кухнята — нещо, което обикновено не правеше след девет часа. Кофеинът ѝ докарваше безсъние. Светеха само настолните лампи, а мигащите крушки от коледното дръвче хвърляха лудешко сияние върху учения.

— От полицията ми се обадиха за баща ти, Еверет. Невероятно, просто невероятно. На „Мол“. Посред бял ден — искам да кажа, знаеш какво имам предвид. Но е невероятно, невероятно, в модерен Лондон, че не го е уловила поне някоя от градските охранителни камери. Ние сме най-наблюдаваната нация на Земята.

— Имам снимка на колата. Имам регистрационния номер.

Пол Маккейб седна по-изправено.

— Така ли? Наистина? — Приличаш на африканска мангуста , помисли си Еверет. — Добра работа. Със сигурност ще им е от полза.

— Е, какво ви питаха от полицията?

Лора придърпа една масичка и остави чаша чай на нея. Пол Маккейб махна с ръка, когато му предложи „КитКат“:

— Благодаря, благодаря, но от шоколада получавам ужасна мигрена. Ужасна. Полицията? А, просто обичайните процедурни неща. Какво къде кога, дали баща ти е страдал от необичаен стрес, дали сме забелязвали някакво… нехарактерно поведение в последно време.

— Забелязвали ли сте?

Пол Маккейб разтвори извинително ръце.

— Еверет, познаваш ме. Аз съм последният човек, който разбира какво се случва в собствения ми отдел. Но ако не възразяваш, мога ли да ти задам същия въпрос?

— Какво искате да кажете?

— Забелязвал ли си баща ти да се държи… по нехарактерен начин напоследък?

Еверет си представи Теджендра, като прехвърляше в ума си мигове, спомени, съботни следобеди, неделни утрини под формата на моментални снимки. Случаите по време на разговорите им в скайп, когато Еверет откриваше, че говори на нищото, след като Теджендра ненадейно се разсейваше в друга посока. Онзи път на стадиона „Уайт Харт Лейн“, когато баща му напълно беше пропуснал възможно най-сладкия гол на Дани Роуз, защото се мръщеше на някакво съобщение на айфона си. Друг случай, когато просто беше продължил да върти педалите покрай Еверет пред Тейт Модърн в премиерната вечер на изложението на произведения от Ротко. Мигове, спомени, малки замръзнали моменти, в които Теджендра изглеждаше изгубен в някакъв съвсем различен свят. Една обща нишка обвързваше всички тези странни случаи.