Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Чували ли сте за онова нещо с двете цепнатини?

— Кое? За експеримента?

— Класическият експеримент. Така казваше баща ми. Класическият експеримент, който демонстрира, че реалността е квантова. Започва с най-обикновения въпрос от какво е направена светлината, дали е частици, дали е вълни, и е толкова простичък, че се състои само от светлосенки. Но ако се приближите истински, ако се вгледате в детайлите, отговорът е нито едното, нито другото. А е двете. Двете и нито едното. Наистина искаше да го схвана, да видя как работят нещата. Обясняваше ми го отново и отново. Не е работата там, че частицата преминава по едно и също време през двете цепнатини. Преминава през едната цепнатина в тази вселена, а през втората цепнатина в друга вселена.

— Кога е било това, Еверет? — Пол Маккейб държеше чашата си с две ръце и наблюдаваше Еверет над ръба ѝ като умна птица. После сръбна от чая си.

— Преди време, веднага след началото на учебната година. Искам да кажа, че винаги сме разговаряли за физика и така нататък, но просто в един внезапен момент наистина искаше да ме накара да го проумея. Мисля, че тъкмо бях започнал десети клас. И знаете ли какво? Наистина го разбрах. Видях как работят нещата. Знаех какво означават. Разбрах Теорията за многото светове.

— Но знаеш и какво казва по въпроса Ричард Файнман, Еверет.

— „Според мен с основание мога да кажа, че никой не разбира от квантова механика.“ — Еверет устоя на втренчения поглед на Маккейб. Ученият отвърна очи. С Пол Маккейб нищо никога не беше директно. Еверет бе присъствал достатъчно пъти в отдела, за да придобие представа как работеше той със служителите си: предложение тук, намек там, хвърлен поглед. — Ами ако я разбирам?

— Тогава ще станеш най-великият физик на своето поколение — каза Пол Маккейб. — Или на чие да е поколение. — Той остави чашата си с чай на масата, без дори да накъдри повърхността му. После решително се плесна с ръце по бедрата: — Е, най-добре да вървя. Но искам да кажа колко ужасно е всичко в този момент, ужасно, и че всички в отдела ви изпращат най-добрите си пожелания, най-добрите. Най-лошото е човек да няма сигурност. Най-лошото. Сигурен съм, че нещата все пак ще се изяснят, Еверет. — Той се изправи и приглади шлифера, който така и не беше свалил. — Благодаря ти, Лора. Ако има нещо, каквото и да е, което можем да направим…

На входната врата Пол Маккейб се обърна. Зад него дъждът се изливаше в сребристи хоризонтали. С напредването на нощта злокобното време се бе влошило още повече.

— А, да, Еверет. Само още нещо. Дали баща ти напоследък не ти е давал нещо?

— Например какво?

— Например USB стик или оптичен диск с данни, файлов трансфер?

— Не мисля.

— Сигурен ли си?

— Сигурен. — Еверет чувстваше Лора зад себе си. Студеният вятър от улицата нахлу под коледните картички, повдигна ги и ги пръсна пърхащи по земята.

— Е, стига да си сигурен. — Пол Маккейб вдигна яката на шлифера си. — Уф. Проклета вечер. Еверет, ако получиш нещо от баща си, ще бъдеш ли така добър да ми съобщиш? Може да няма никакъв смисъл за теб, но за нас да значи много. Възможно е да е от полза. Нали ще ми кажеш? Благодаря. Лека нощ, Лора.

Той дръпна вратата по-силно, за да преодолее вятъра.

— Хм, това пък какво беше? — попита Лора. — Винаги ми се е струвал странно малко човече.

Точно заради това беше , помисли си Еверет. Тези два малки въпроса. Останалото бяха просто вежливи приказки.

Посетителят им беше оставил чая си почти недокоснат.

Как точно беше пропуснал известието от онлайн кутията си за съхранение на файлове ли: през това време опитваше да разпознае тихия глас на Пол Маккейб откъм входната врата. Така или иначе, отдавна не беше използвал кутията: откакто Арон Лий беше получил заплашително писмо от адвокатите на „Вайъком“, обмяната на файлове в училище беше затихнала. В този момент обаче в лентата с инструменти в долната част на екрана му бутонът подскачаше. Очакваше го пристигнал файл. Само едно докосване беше достатъчно за Еверет да се озове в кутията си, разположена на сървър в Исландия.

— Евер ет ! — Лора притежаваше способността да набляга на края на името му и да повишава тоналността, когато искаше да му даде да разбере, че е раздразнена. Евер ет . — Гаси лампата. Утре си на училище.

— Добре, мамо.

Беше нищо работа да изключи светлината и да се гмурне под юргана, за да продължи да чете в сиянието на екрана. Напомняше му за времето, когато все още беше дете, с лице, огряно от дисплея, а юрганът се спускаше като палатка от обемистия му нетбук, обърнат странично, настроен на вертикален изглед, за да прилича на истинска книга, а Еверет гледаше повторения на Доктор Кой в iPlayer. В бурните зимни нощи винаги се чувстваше по-добре така, докато суграшицата удряше в стъклата, а водостокът тракаше от вятъра. Дълбоко под юргана съществуваше съвсем друг свят. Светът на Еверет.