Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Остани толкова, колкото е необходимо. Домът ни е на твое разположение.

— Ако майка ти се нуждае от помощ, Еверет… — извика майката на Райън от разстоянията на безкрайната кухня. — Каквото и да е. Ужасно, просто ужасно. Пази боже някога да се случи и на нас. — Тя се прекръсти.

— Райън, настрои ли вече онзи монитор с висока разделителна способност? — попита Еверет.

В пети клас Еверет Синг и Райън Спинети се бяха разпознали един друг по линията на Трансформърите , осъзнавайки, че не са сами на света. Ексцентричните аутсайдери на тази земя са от едно племе и могъществото им е голямо. Приятелството им бе укрепнало пред екрана.

— Напълно настроен.

— Искам да погледна нещо.

Отнесоха чашите си чай и легендарните курабийки с бонбони M&M на мисис Спинети в стаята на Райън. Откакто се бяха преместили в академията „Борн Грийн“, Еверет и Райън откриваха, че интересите им постепенно се насочват от виртуалното към реалното: по-специално към футбола. Но бюрото все още беше отрупано със стари монитори, USB портове и медийни плеъри, разблъскани настрани, за да направят място на новия монитор с размерите на маса. Райън затвори прозорците с Фейсбук и „Уърлд ъф Уоркрафт“. Еверет извади флашката от джоба си и я включи в един празен USB слот.

— Какво е това? — попита Райън.

— Не зная.

Еверет отвори папките. Видеофайлове във формат, който компютърът на Райън не можеше да разпознае. Наложи се Еверет да потърси онлайн, за да открие плеър, който можеше да ги просвири, след което го инсталира.

— Ей, може да е пълно с отвратителни руски вируси…

Еверет отвори първия видеоклип. Таймкодът в ъгъла твърдеше, че е сниман на 16 януари в 11:12 ч. сутринта.

— Това е баща ти.

И Колет, и Пол Маккейб, както и някои членове на факултативния съвет, които Еверет успяваше да разпознае, както и други, които изобщо не познаваше. Това беше място, което не беше виждал досега в университета: дълго помещение без прозорци и с нисък таван. Оголените метални подпори поддържаха покрива. По тавана бяха подредени флуоресцентни тръби, които образуваха прецизни редици; всяка трета беше запалена и хвърляше изнурена, сива, болнава светлина. Приличаше на подземен гараж или бункер. Дали изобщо беше в университета? В широк кръг бяха подредени бюра, натежали от лаптопи и монитори с плосък екран. Халогенните настолни лампи по бюрата хвърляха езера от сияние, които улавяха ръце върху клавиатури и лица, вгледани в мониторите. Из околните сенки имаше обемисти правоъгълни обекти с височината на човек. На Еверет му се искаше да може да премести кадъра и да го фокусира върху тези мрачни форми. През пролуките между кръга от бюра минаваха снопове кабели и отиваха право към обекта, към който бяха обърнати всички екрани и лица. В центъра на кръга стоеше метална плоча. Еверет предположи, че може би е висока около три метра, вероятно около метър и половина широка. Камерата не позволяваше да се прецени дълбочината на кадъра, но можеше да се направи догадката, че от предната до задната част на обекта разстоянието е около лакът. Всеки квадратен сантиметър от повърхността на плочата беше покрит с електронни схеми, окабеляване и тръби. Жълтите триъгълници с надпис Внимание: лазер бяха залепени редом с предупреждения за криогенна опасност. Свръхгорещо редом със свръхохладено. В центъра на плочата имаше дупка. Не беше много голяма дупка. Еверет си помисли, че през нея човек можеше да хвърли топка за тенис, не по-голяма. Ръбовете на дупката пушеха с изпарения от свръхохладените течни газове.

— Това трябва да е пръстен от свръхпроводим керамичен материал — каза той.

Райън разбираше добре тези неща:

— Върховно.

— Доста.

Около плочата бяха подредени параболични радиоантени. Сред тях се движеше един от техниците, които Еверет не познаваше, и ги фокусираше към дупката в плочата. Кабелите от антените водеха до нещо, което приличаше на хайфай радиоприемник. Един усилвател захранваше редица от високоговорители на пода.

Теджендра заговори. Във видеото гласът му звучеше тенекиено и изкуствено:

— Добре, това е радиочестотен комуникационен експеримент номер осем. Дайте ми преброяване от двайсет секунди на портала. По мой знак. Три, две, едно. Отброяване.

В кръга от бюра екраните се пробудиха към живот. Цифрите започнаха да отброяват от 00:20. 00:19. Експериментаторите се взираха напрегнато в мониторите си.

— Мощността е на сто процента — каза Колет.