Йен Макдональд - Беглец по равнините

— Баща ми е открил всичко това?

— Баща ти работи върху този проект от доста по-дълго, отколкото си мислиш.

Еверет помнеше онова лято. Изглеждаше толкова назад в миналото от разстоянието на тъмния, студен край на годината. Като друг свят. Училищните ваканции и университетските почивни дни съвпадаха относително добре. Споразумението на Теджендра с майка му означаваше, че Еверет можеше да прекарва по цели седмици в новия апартамент на баща си в Кентиш Таун. Вечерно време се разхождаха в парка Хампстед Хийт до района на Парламент Хил и оттам, сред любителите на хвърчила и тичащите за здраве, гледаха към Лондон и на Еверет се струваше, че Теджендра вижда друг свят, извънземен свят, изпаднал от друга вселена. Докато се разхождаха из потъналите в здрач улици, баща му не спираше да говори, а думите кипяха от него, търкаляха се една след друга. Говореше за други светове, толкова близки до теб, колкото въздухът в белите ти дробове, но по-далеч от най-далечната звезда. Светове, толкова подобни на този, че Теджендра и Еверет Синг вървяха през предградието Хайгейт само една идея по-различни по такъв начин, че в тази къща живееше Ръсел Бранд, а не Рики Жерве; някои светове пък — толкова противоположни, че животът, Земята, звездите, дори материята никога не се бяха формирали. Баща му говореше така убедително, че караше Еверет да се обръща, сигурен, че успява да чуе как друг Еверет шепне името му.

— Знаех — каза той. — Знаех.

— Неведнъж ми е казвал, че те смята за далеч по-талантлив от себе си — обясни Колет. — Налагаше се да го разработи; и сега виждаш резултата. Пред теб е, Еверет. Дал ти го е. Мултивселена на айпад. Проблемът е, че не знаем какво да правим с нея. Това са само така наречените графики на вълновите функции. Все едно да се опитваш да изследваш Лондон, но да разполагаш само с телефонния указател, само с имената, адресите на хората и телефонните им номера. Има семейство Синг на Роудинг Роуд №43 и семейство Синг на Ормонд Плейс, и семейство на Синг на Куин Елизабет Уей, но от указателя не можеш да кажеш къде се намират в Лондон — изток, запад, северно от реката, южно от реката, — за да стигнеш до тях. Разполагаш с домашните им адреси, но не знаеш как изглежда — дали е имение на футболист или западнало наркоманско сборище. Разбираш ли какво искам да кажа, Еверет?

— Сега сме семейство Брейдън, не Синг — отвърна Еверет. — Така казва мама.

— Не, не си.

— Аз не съм. Никога не съм бил и няма да бъда.

— Трябва да те черпя една бира, Еверет.

— „Кирин“ ми харесва повече от „Сапоро“.

— Шегувах се. Яж си сушито.

Той изяде нигирито. Оцетът в ориза беше в точната пропорция, зрънцата бяха закръглени, а консистенцията им идеална — нито твърде лепкава, нито рехава. Колет побутваше из чинията мариновия си джинджифил. Тя остави клечките за хранене в кръстосано положение.

— Еверет, баща ти споменавал ли е някога нещо, наречено Портал на Хайзенберг?

— Това е теоретичната точка, където паралелните вселени се докосват и водят една към друга. Като червеева дупка между световете.

— Ами ако не е теоретична?

Сервитьорът донесе малко чугунено котле и наля от него чай — горещ, чист и ароматен. Ресторантът, интериорът, сепарето, парещият чай най-после успяваха да напоят с топлина премръзналите кости на Еверет. Колет плъзна една флашка през масата.

— Господ да ми е на помощ, ако открият, че идва от мен. Ще ме заключат и ще изхвърлят ключа. Вземи това, Еверет. Изгледай всичко докрай. После ми се обади.

Еверет прибра флашката във вътрешния си джоб, близо до сърцето си. Закопча ципа на джоба, но имаше чувството, че всички могат да видят как флашката грее издайнически от вътрешността на плата. Пресуши остатъка от чая си, докато Колет плащаше сметката. Вкусът вече не му се струваше съвсем правилен. Златната котка манеки неко махаше с лапа нагоре и надолу, нагоре и надолу, докато Еверет стягаше връзките на футболните си обувки. Бутоните им го отведоха с чаткане към заплашителната нощ.

Входната врата на Роудинг Роуд №43 стоеше широко разтворена.

— Мамо?

Може би беше излязла за минутка — за нещо до магазина, или беше отскочила до съседите — семейство Маккъла, за да заеме телбод или точило за нож, или за да им предаде колет. Но откакто баща му го нямаше, Лора отдаваше особено голямо внимание на това винаги да заключва вратата, дори когато отскачаше до съседите. А вторниците винаги бяха отредени за „Детски басейн“ в спортния център заедно с Виктъри-Роуз. Никога не се връщаха преди осем. Във вторниците Еверет си отключваше сам и си измисляше нещо за ядене в кухнята; такова беше правилото. Из коридора се търкаляха издухани листовки за пицарии и за пластмасова дограма, а пътеката на пода беше подгизнала от дъжда. Вратата беше стояла отворена с часове.