Йен Макдональд - Беглец по равнините

Значи нямаше мама. От изпразненото усещане в корема до сърцето на Еверет се надигна ледена буца, но въпреки това той влезе предпазливо в коридора. Вратата на всекидневната беше отворена. Възможно бе в къщата все още да има някого. Надникна през рамката на вратата. Стаята беше като нарязана на парчета. Всяко чекмедже от шкафа бе издърпано и преобърнато, всяко DVD — извадено от рафта и отворено, а подът бе покрит с пръснати дискове. Списания, полегнали като птици с прекършени гърбове. Диванът и креслата бяха преобърнати с краката нагоре, с разхвърляни възглавници и раздърпана тапицерия. Коледната елха лежеше прекатурена на пода. Крушките по нея премигваха и пулсираха като лудост. Нечии крака бяха натъпкали в килима крехката стъклена украса. Подаръците до един бяха с раздрани опаковки и отворени. Еверет прокара пръст през телефона си и се обади в полицията. След това позвъни на Лора. В продължение на един дълъг миг си помисли, че тя няма да отговори.

— Еверет, миличък, има студено пиле с чили в хладилника…

— Мамо. Ако сте на път за вкъщи, мисля, че трябва да оставиш Виктъри-Роуз при баба Аджит.

— Еверет, какво има? Станало ли е нещо?

— Някой е влизал у дома.

Лора пристигна тъкмо когато от полицията правеха оглед на местопрестъплението. Бяха местни полицаи, в униформи, но и те караха шкода. Тя спря на вратата на всекидневната, вдигнала ужасено ръце към устата си, докато полицайката се опитваше да ѝ задава въпроси, следвайки я нагоре по стълбите до спалнята. Майка му издаде кратко стенание, каквото Еверет никога не бе чувал да излиза от човешко гърло:

— О, Боже мой, о, не, о, Боже! Никога вече няма да ми се струва чисто. Не мога да спя там, не мога, просто не мога. Мръсно е. Ровили са. Ще трябва да се преместим.

Еверет погледна руините в стаята си и разбра. Омърсено. Всичко беше омърсено. Дрехи, обувки, спално бельо, книги, кутии с кабели и стари играчки и автомобилчета, и футболни списания и плакати, откъснати от стената. Всичко. Бяха минали навсякъде, бяха го пипали, по всичко бяха останали мазните им отпечатъци и смрадта им. Призляваше му.

— За изхвърляне! До последната вещ! Не мога да допусна нищо от това до себе си — викаше Лора. — Защо нас? Какво имаме ние?

Не „нас“, не какво имаме „ние“ — помисли си Еверет. — Аз. Какво имам аз? Той притисна раницата към гърдите си. Доктор Квантум беше скрит вътре, заедно с Инфундибулума. Вероятно си въобразяваше, но флашката, която му бе дала Колет, му се струваше затоплена.

Полицаят се присъедини към тях на стълбищната площадка.

— Добре са преровили мястото. Определено са търсили нещо. Обикновено просто влизат и излизат, едно-две деца грабват първото, което им се мерне, и офейкват, преди някой да ги е усетил. Не, този път са се потрудили добре. Бравата на входната врата е отключена с шперц и не знам какво са направили на алармата, но електрониката е полудяла. Подсигурили са си достатъчно време.

Полицайката беше обгърнала с ръка раменете на Лора:

— Има ли при кого да останете тази вечер, миличка?

— Майката на мъжа ми. Тя гледа дъщеря ми.

— Мамо, аз ще преспя в Райън.

— Еверет…

— Той има допълнително легло. Баба Аджит няма къде да ни побере. Майката на Райън няма да възрази.

— Сигурен ли си?

Беше взел решението само преди секунда, но беше толкова сигурен, колкото и че ще изгрее слънцето, защото освен това си знаеше кой може да се появи тази вечер на вратата на баба Аджит, по неговия срамежлив, неуверен начин, с мекия му, заплашителен акцент и с искрените му съболезнования и въпроси като: Можем ли да помогнем с нещо? А, и още нещо, да си получавал нещо от баща си, например пакет или имейл, каквото и да е? Сигурен ли си?

— Всичко ще бъде наред. Ще накарам майката на Райън да ти се обади. И аз ще ти звънна. Върви. Ще се оправя.

Полицаите изчакаха Лора да се обади на ключар, който да поправи бравата, а след това да натъпче една торба с вещи от първа необходимост за нея и Виктъри-Роуз от бъркотията в спалните. Чак тогава откараха него до дома на Райън. Както и подозираше, шкодите бяха скапани полицейски коли.

Кухнята на майката на Райън беше всичко, което кухнята на майката на Еверет не беше: чиста, подредена, добре осветена, топла, с татко в нея. Еверет познаваше Райън Спинети още от началното училище и през всичките тези години споменът му за мистър Спинети винаги беше свързан с това, че непрекъснато се смееше. Човекът откриваше по нещо потресаващо смешно във всичко. Еверет беше виждал в очите му да се появяват сълзи от смях заради котките на семейството: едната в кашона, който мъжът беше оставил в центъра на кухненския под, другата — дебнеща наоколо, и двете — стрелкащи лапи една към друга. Забавленията със собствения му баща бяха винаги сякаш предварително обмислени, никога ненадейни и спонтанни. Но при вестта за обрания дом на Еверет дори Джон Спинети остана сериозен.