Йен Макдональд - Бъди ми враг

— А ти не трябваше ли да сглобяваш онова захранване? — отвърна на удара Еверет.

Идеята беше проста. Простотата беше нещо фундаментално във физиката, също като масата, заряда и спина. Колкото по-просто е нещо, толкова по-вероятно е да бъде истина, повтаряше Теджендра. Скоковият пистолет беше джобен Портал на Хайзенберг. Инфундибулумът беше контролен механизъм. Искаше се единствено да ги превърне в програмируема машина за където и да е. Еверет можеше да хакне операционната система на таблета си, за да осъществи интерфейс със скоковия пистолет — Макхинлит дори бе приспособил специални кабели и конектори, — но скоковият пистолет говореше език, различен от всичко, което бе виждал дотогава. В същината си беше същото — винаги трябва да е същото, универсален компютърен език от единици и нули, — но да накара устройствата да заговорят едно с друго, означаваше да се заеме с кода и да пренапише всеки ред, цифра по цифра. Код по код, Еверет превръщаше Доктор Квантум в преводач между два компютърни езика, които бяха толкова различни, че със същия успех можеха да произлизат от различни планети. Еверет подозираше, че случаят е точно такъв. А това означаваше бавен, къртовски труд, докато студът се просмукваше от обшивката на кораба право в пръстите, костите, мозъка му.

Макхинлит се ухили.

— Всичко е готово и лъснато. Трябва ми само енергиен източник, в който да го включа. Кажи ми обаче какво мислиш за тези красавици?

Двата дрона висяха от въжета, окачени за мрежестия таван на инженерния отсек. Поклащаха се леко, докато Евърнес се люлееше от вятъра. Бяха бели, насекомоподобни машини с реактивни двигатели, протегнати като криле на водни кончета над набитите им тела, съоръжени със сензорни капсули, комуникационни и енергийни клетки. Макхинлит беше комплектувал алпинистка сбруя под всеки от дроновете и бе заварѝл дръжки за основите на двигателите им. За да управлява машините, пилотът трябваше да седне в сбруята и да се улови за всяка от дръжките, които се спускаха от двете му страни.

— Виждам какво си мислиш, мистър Синг. Малко напомня за инженерната мисъл на първобитните хора. Завари малко чугун, готово. Работи. Лесно е. Пусни го и нещото ще се издигне. Просто. Безопасно.

— Бонару — каза Сен. Тя прокара пръсти по метала. По повърхността му имаше кондензирали капчици. — Може ли да пробвам?

Макхинлит я плесна през ръката.

— Не пипай каквото не ти е казано. Щом нямаме достатъчно мощност за гореща баня, определено нямаме мощностите да те изпратим да хвъркаш из небето, малка полони.

Сен се канеше да докара наранен и начумерен вид, но осъзна, че това нямаше да разтопи ледовете в отношенията с корабния инженер.

— Колко бързо? — попита ведро тя.

— Ами трябваше да се погрижа за съотношението мощност — маса — каза Макхинлит. — Не са предвидени за превоз на мързеливи задници като твоя.

Еверет си помисли: Аз бих попитал колко издържат батериите. Това беше разликата между него и Сен. Една от многото, много разлики.

— Ще ги нарека пчелички — обяви Сен.

Макхинлит се вторачи ужасено в нея.

— Бръсначи — предложи Еверет.

Не знаеше откъде му хрумна; просто му дойде на езика. Звучеше добре. Макхинлит кимна, като претегляше мислено името. Прилепваше, идваше си на мястото. Еверет виждаше, че се е сторило подходящо и на Сен. Тя го изгледа ядосано.

— Ти не трябва ли да работиш, за да измъкнеш сладката ми малка гозба оттук? — заяви разгневено тя и грабна картата „Юбилео“ от презрамката на Еверет.

По двестаметровата дължина на Евърнес започнаха да припяват аларми. Макхинлит захвърли пистолета за заваряване и изхвърча от отсека. Сен беше по петите му.

— Какво става? — извика Еверет през какофонията на десетина надвикващи се аларми.

— Заемете позиции! — нареди в отговор Сен през рамо. — Хайде, хайде.

— Само едно може да накара Шарки да заудря така камбаната — изкрещя Макхинлит. — Нещо е преминало през Портала на Хайзенберг.

Не виждаше края на белотата. Нямаше остри ъгли, нито ясни съединения между под и стени, стени и таван. Светлината идваше отвсякъде. Сякаш сияеше дори от собствените му дрехи — обикновена мека тениска без ръкави и торбести памучни спортни панталони. Той вдигна ръка. В бялата светлина, която идваше отвсякъде, кожата му изглеждаше много тъмна. Помисли си, че успява да различи линиите по дланта и ръката си, където отново го бяха сглобили. Нямаше болка. Но студът оставаше, свит на топка в него. Знаеше, че винаги ще е там. Старицата, която стоеше наблизо, видя какво прави и се обърна към него. Не каза нищо. Може и да се усмихваше. Откриваше, че му е трудно да разгадава емоциите ѝ. Кожата му, сивата дама и изправеният черен кръг в средата на помещението бяха единствените неща, които не бяха бели. Бялото ограбваше стаята от всякакво усещане за размери. Можеше да е обширна километри, но и можеше да протегне ръка и да докосне насрещната стена. Имаше чувството обаче, че черният пръстен е голям, по-голям от човек.