Йен Макдональд - Бъди ми враг

Не беше забелязал появата ѝ. Подозираше, че никому не се удаваше да забележи това. Имаше закръглено лице, косата ѝ бе стегната в плътен кок, а бръчиците в ъгълчетата на очите и устата ѝ придаваха усмихнат вид. Но не се усмихваше. Нито беше толкова стара, колкото изглеждаше. Кожата ѝ бе бледосива, с перлен гланц; сякаш блещукаше. Носеше обикновена рокля и изключително практични обувки. Ръцете ѝ вече бяха скръстени една върху друга, като в някакъв нов вид молитва. Приличаше на неговата баба Синг, с тази разлика, че пред него стоеше най-известната мъничка старица на света. Жената беше Проявата на Разума на Трин, Нейно Събеседничество Аватарът на Благополучната Общност на Съзнанията. Известна на света като Мадам Луна.

— Поздрави, Еверет Синг — каза тя. Говореше с подчертано напевен акцент, влудяващо познат, но като никой друг в неговия свят. — Осмият ден на Коледа е, а ти се намираш на тъмната страна на Луната.

Дебелото херувимче яздеше дракона като на родео, едната му ръка във въздуха, а другата — здраво заловено за драконовата грива. Беше сибирски дракон, жилав като сибирска белка, и подскачаше във въздуха над град от кристални небостъргачи. Малкото дебело личице на херувимчето грееше от невъздържана радост. Картата се завъртя във въздуха, запреобръща се и запърха надолу през катедралното пространство във вътрешността на въздушния кораб Евърнес . Приличаше на самотна снежинка. Приведен над Доктор Квантум, Еверет зърна движението с крайчето на окото си. Пресегна се и улови картата. Тантуресто ангелче, яхнало късметлийски дракон. Юбилео.

— Какво означава? — извика към сводестите ниши между газовите клетки. — Юбилео?

От сивата индустриална нановъглеродна конструкция се отдели някакъв предмет и приближи стремглаво към него. Сен Сикссмит се спускаше надолу с главата по едно въже от най-високата сервизна пътека. Главата ѝ бе отметната назад, ръцете ѝ бяха изпънати като криле на сокол. Въжето пищеше през макарите на алпинистката ѝ екипировка. Беше като неземен, усмихнат до уши ангел. Спря на метър от обърнатото нагоре лице на Еверет и го погледна от мястото си:

— Юбилео. Юбилей! Джубила! Тържество! Ликувайте-ликуйте! — дъхът ѝ излизаше на пара.

— Не ти ли е студено?

Сен беше облечена в плътно прилепнал сив пуловер, плетен клин, елече от пухкава кожа и боти със заострени върхове. Явно се чувстваше удобно в мразовития въздух. Еверет беше навлякъл две ризи, два клина и два чифта чорапи под торбестите си панталони и беше наметнат с едно старо военновъздушно палто, задигнато от Макхинлит от времето на службата му във флота на борда на въздушния кораб на Негово Величество Кралски дъб . Независимо от това Еверет бе бледен, разтревожен и започваше да оглупява от студа. Беше изрязал върховете на пръстите на вълнените си ръкавици. Студът се промъкваше в тях от ледения екран на Доктор Квантум. Само след половин час програмиране всяко натискане вече му се струваше болезнено като от удар с чук. Непрекъснато объркваше бутоните и кода, правеше грешка след грешка и се безпокоеше, че пронизващият студ, който се просмукваше през корпуса на въздушния кораб, отвлича прекалено силно вниманието му и не му позволява да забележи допуснатите неточности.

— Аз? На мен никога не ми е студено. Студът няма време да настигне Сен. Седналата работа, работата с мозък, от това ти става студено. Цялата кръв отива в главата. Всеизвестен факт е. Постоянната работа без никакви игри прави Еверет глупаво момче. И студено. Юбилео! Нека настъпят бона времена!

Еверет ѝ подаде картата. Сен я грабна и все така с главата надолу, я прибра в тестето с карти таро, като използва само едната си ръка. Пъргавината ѝ изумяваше Еверет. Той можеше да мисли в множество измерения, но тя умееше да се движи из тях. Като вратар, той имаше котешки рефлекси, но тя бе като вятър и мълния. Някой ден смяташе да я помоли да го научи как да борави с въжетата и макарите. Някой ден, когато не беше толкова зает да спасява Евърнес и всички, които летяха на борда му. Сен се преобърна и след едно грациозно извиване се приземи леко на палубата. Щракна с пръсти и картата „Юбилео“ се появи между тях. Пъхна я под пагона на палтото на Еверет. Той разбираше, че за нея картите са допълнителен език — третият ѝ език, след английския и диалекта палари на ветровиците, хората от въздушните кораби. Съществуваха неща, които можеха да се кажат само с карти таро „Евърнес“. Тя говореше чрез тях и говореше на тях. Еверет често я чуваше да им шепне из големите отекващи пространства на Евърнес . На един въздушен кораб се намираха достатъчно местенца, където да си представиш, че си сам. Беше я виждал да целува тестето във внезапен изблик на радост, а след това и с бавната любов на близък приятел за цял живот. Бяха сестра и приятели, тя и нейната книга с лица на вълци и пътешественици, ангели и кралици, херувимчета на дракони. Беше направила карта само за него: момче, което излиза от портал, докато жонглира със светове. Сен правеше нови карти, когато усетеше, че тестето се нуждае от тях. Но не бе добавила Беглеца по равнини към останалите карти. Картата беше лично негова, за употреба само в най-голяма нужда. Картата, не Еверет, щеше да разбере кога е подходящото време.