Йен Макдональд: Бъди ми враг

— Ще отидеш чак до колежа с това! — изуми се тя.

— Дотам и обратно.

И беше изпълнявал обещанието си в продължение на пет месеца, през пролетта и лятото. Дори Лора бе принудена да признае, че съпругът ѝ вече изглежда по-стегнато, спи по-добре и има повече енергия. Теджендра обяви, че даже обмисля дали да не участва във веломаратона на сто и шейсет километра „Темз Вали Спортив“; физическият факултет сформираше малък отбор.

След което, три дни преди съботния маратон, на светофара на Кингс Роуд Теджендра бе минал от вътрешната страна на камион с логото на „Сейнсбъри“. Камионът беше завил наляво и баща му се бе озовал под колелата му. Беше влязъл в сляпото петно на водача. Теджендра, уважаваният, изтъкнат физик и гениален мъж, беше забравил за нещо толкова просто и това го бе убило.

— Нямаше как да го видя — повтаряше отново и отново и отново шофьорът на камиона. — Нямаше как да го видя.

Велосипедната рамка от въглеродни нишки се бе натрошила като кости. Теджендра беше умрял на място, с каска, с жълтите си шорти. На линейката ѝ бе трябвало около час, за да си проправи път в часа пик. Дори и Луната не можеше да го спаси. Там горе изпращаха сонди между звездите и отваряха портали между паралелните вселени, но не можеха да съживяват хора. Или можеха, но просто не ги беше грижа достатъчно за тях.

— Там горе можеш да прекрачиш от една вселена в друга — беше казал веднъж Теджендра. — Човек се пита дали е останала някаква физика за изучаване.

От една вселена в друга. От свят в свят. От жив в мъртъв. Една стъпка, един миг — това беше всичко, което ги разделяше. Нямаше предупреждение, нямаше причина и никаква възможност да го оспориш. От баща в не-баща.

Бяха го изпратили при госпожа Пакъм, училищния психолог. Играеше си с нея. По време на една сесия беше гневен, в следващата — омърлушен, в по-следващата — направо умопобъркан. Той знаеше, че тя знае, че я разиграва. Не искаше да се превърне в официална жертва, в Опечален Ученик. Истината, нещата, които изпитваше в сърцето си, усещането за неверие, бавното осъзнаване, че смъртта продължава във вечността, че случилото се с Теджендра е лудост, обида срещу светогледа, на който баща му го учеше — че вселената е рационално, организирано място, което следва своите неизменни закони, — за всичко това Еверет споделяше само с Колет. Тя беше колежка на баща му в изследванията и семейна приятелка от толкова дълго време, че едва си спомняше откога. Неофициална леля. Изслушваше, не казваше нищо, нито съветваше, нито осъждаше. Купуваше му добро суши и японски чай — толкова горещ, че попарваше вкусовите рецептори на езика му.

Баща му бе починал преди три месеца. Сезоните се смениха, новата учебна година започна, а сега Коледа надвисваше над края на годината като голям, бляскав полилей, целият в искри и светлини. В началото на следващата щяха да започнат отначало. В дългата нощ на късите дни щяха да продължат напред.

И така: трябваше да купи подаръци, и то хубави. През портите на гробището забеляза група хора, сгушени на автобусната спирка, притиснати един в друг, за да се отдалечат от дъжда. Извади телефона си. Автобус №73 щеше да пристигне на спирката след трийсет и осем минути. Дъждът измокри екрана. Той махна с ръка. Появи се карта, на която автобусът беше миниатюрен анимационен герой, размотаващ се по Нортууд Роуд към крайната спирка. Виждаше го — един от новите двуетажни, надвиснал над малките, щуращи се коли и белите микробуси, тъкмо си проправяше път към автобусната лента. Уличният трафик бе толкова тих, откакто бяха въвели новите бързозареждащи се акумулаторни батерии с висок капацитет, които бяха дошли от Луната, за да превърнат електрическите превозни средства в евтина, надеждна и задължителна форма на транспорт. Главният булевард на Стоук Нюингтън — Хай Стрийт, мъркаше там, където някога бе ръмжал. Една двуместна детска количка пресече пътя му. Той се подхлъзна, едва не падна. Жената, ниска и набита, с тъмна, провиснала коса, го изгледа заплашително.

— Извинете. Окей? Извинете.

За пръв път никой не беше паркирал неправилно на автобусната лента и автобусът вече пристигаше. Трябваше да го хване. Точно разчетеното време беше най-важното. Изпуснеше ли този автобус, изпускаше магазините. Пешеходната пътека бе на сто метра по-нагоре, но в трафика имаше пролука. Всичко опираше до правилната преценка на относителната скорост, с която се движеха колите. Като вратарството: топка, голлиния, тяло. Уличното движение се разтвори. Той се стрелна между един многоцелеви ситроен и стар, бензинов строителен микробус.