Йен Макдональд - Бъди ми враг

Дори не забеляза как колата се появи изневиделица. А когато я видя — черна кола, с черни дъждовни капки по полирания ѝ нос, — вече беше прекалено късно: удари го по-силно от всичко друго в живота му, удари го така, че го хвърли във въздуха. Колата продължи да се движи, а той падна върху нея и този втори удар беше най-силният в живота му, толкова здрав, че изби всичко от него освен зрение и съзнание. Колата продължи напред, като го изтърколи по улицата и този удар вече нямаше равен на себе си; изби и последната искрица съзнание от него и пред очите му се спусна мрак. Черна кола, черен дъжд. Черно.

Черно в бяло. Чисто, студено бяло. Той се надигна от белотата с вик, като гмуркач, който излиза на повърхността, за да си поеме въздух. Намираше се на бяло легло в бяла стая, под бял чаршаф, вторачен в бял, нетърпимо светъл таван. Надигна се рязко, седна и вдиша задъхано. Откакто баща му беше починал, се събуждаше посред нощ, без да знае къде се намира, в каква къща, в каква стая, в какво легло, дори в какво тяло. Може би след миг умът му щеше да догони случващото се. В безопасност. На топло. У дома. Но не беше един от тези мигове. Ако отново се завиеше и заспеше, нямаше да се събуди в леглото си на Роудинг Роуд. Наистина се случваше. Намираше се тук. Обгърна рамене с ръцете си. Замръзваше. Студът се промъкваше в кухините на костите му.

Срещу леглото имаше прозорец. Беше с ширината на стаята. Черен, напръскан със светлинки. Изгледът беше като от небостъргач нощем, обърнат към друг небостъргач, огромен небостъргач, който изпълваше цялата ширина на прозореца. По краищата си прозорецът сякаш се извиваше към него. Някакъв бял предмет, бърз, солиден и лъскав, се спусна покрай стъклото, толкова бързо, че притъпеният му ум замалко да не регистрира движението. Приличаше на насекомо. Насекомо от пластмаса и метал, с прозорци. Беше огромно, най-малко с размерите на боинг.

Стреснато се хвърли от леглото. Вместо да се претърколи на пода, внезапното раздвижване го издигна нагоре и през целия път през стаята в нещо като гмуркане на забавен кадър, което завърши с блъсване в прозореца. Отпусна се полека, постепенно на меките бели плочки на пода. Паметта му се превъртя назад, от бяло към черно, от мек под до твърда улица, от странната бяла машина до твърдата предница на черната кола, по която се спускаха върволиците на дъждовните капки.

— Къде е това място? — Той се изправи. Действието го издигна на половин метър във въздуха. Отново се отпусна бавно и постепенно. — Еха. — Експериментирай. Подходи научно. Носеше шорти и тениска, бели като всичко останало в тази съвършена стая. Изхлузи тениската, смачка я на топка, протегна я на ръка разстояние, пусна я. Падна, лека като перо. — Ниска гравитация. Добре. — Отиде при прозореца и притисна длани в стъклото. Главата му отново се замая. Не се намираше в небостъргач. Стаята беше с изглед към вътрешността на огромен, тъмен цилиндър. Съседните прозорци се закривяваха навън и от двете му страни. Прецени, че цилиндърът трябва да е широк около километър. Вдигна поглед. Прозорците се редяха все нагоре, пръстен след пръстен. Високо, високо горе имаше черен диск. Приближи палеца и показалеца си, за да образуват кръг и погледна през него към диска. Отправна мярка. После погледна надолу. Пръстените се спускаха надалеч. След четирийсетото ниво изгуби бройката; и не преставаха да се спускат. Не им виждаше края. — Бездънна пропаст — прошепна. — Не. Не може да бъде. Логически е невъзможно. Все нещо трябва да ги е построило, конструктивна мисъл. — И тогава разбра къде беше. От дълбините на пропастта се надигаше второ огромно насекомо. — Намирам се на…

Студът го обгърна. Силите го напуснаха. Коленете му се подкосиха. Протегна ръце, за да се задържи за стъклото. И ръцете и дланите му се отвориха. На опакото на дланите му, на пластмасовите си панти, се отвориха правоъгълни кръпки. На ръцете му, между лактите и китките, се отвориха продълговати капаци. Гърбът на всяка първа става на пръстите му се открехна. Вътре имаше неща. Имаше неща, вътре… движеха се . Неща, които не бяха неговата плът. Неща, които не бяха напълно живи, но не и напълно машинни. Неща, които се разгъваха, удължаваха и променяха формата си. Видя във вътрешността си тъмни, празни пространства, пълни с извънземни, пинцети, клещи, манипулатори и скенери, които се подаваха от тялото му.

Той изкрещя.

— Мир. — Една малка старица стоеше в центъра на пода. Тя стисна дясната си ръка в юмрук и панелите и капаците по кожата му се затвориха. Не остана никаква следа от шевове или каквито и да е белези. — Съжалявам — каза малката старица.