— Трябва ти почивка.
— Аз ни накиснах в тази каша. Аз трябва да ни измъкна от нея.
— И как ще го направиш, ако виждаш всички тези бижу буквички двойно? Почини си със Сен.
Еверет бе принуден да признае, че има нужда от почивка. Беше станал дълго преди зората да обагри в червено необятните ледове, дори преди корабния инженер Макхинлит, знаменитото ранно пиле. Отнесе закуската на капитан Анастейзия Сикссмит в нейната лати и когато почука на вратата, тя отвори с изцъклени очи, увита в три пуловера и обута в топли спални чорапи, намръщена. За пръв път не изглеждаше безкрайно радостна да види нещо сготвено от него. Еверет можеше и да е беглец по равнините, главен програмист и единственият им начин да измъкнат Евърнес и екипажа му от тази случайна паралелна Земя — където и из Целостта на мултивселената да се намираше тя, — но освен всичко друго беше и корабен готвач. Ветровиците, постоянно му напомняше капитан Анастейзия, бяха хора с апетит.
— Макхинлит е накарал корабите ножици да заработят. Искаш ли да увардим? — попита Сен.
На Еверет много му се искаше да хвърли поглед на дроновете. След като натисна спусъка на откраднатия скоков пистолет и измъкна Евърнес под носа на оръдията и изтребителите на Шарлът Вилие и Кралския военновъздушен флот, за да се появят на тази случайна паралелна Земя, всичко в обхвата на полето на Хайзенберг беше последвало кораба. Включително два дистанционни дрона, последна дума на техниката на въоръжение в Кралския военновъздушен флот — кораби ножици, свързани с невидима, тънка, но изключително здрава нановъглеродна нишка. Когато се движеха в подходящата формация, двата дрона можеха да използват нишката като нож за сирене, за да изрежат двигателните гнезда на Евърнес и да накълцат кораба като коледна гъска по деветнайсет различни начина. Откъснати от своя кораб-майка в друга вселена, дроновете бяха влезли в автоматичен летателен режим. През първите два дни екипажът на Евърнес бе твърде зает да установява къде са попаднали, че да забележи какво друго е преминало заедно с него през портала на Хайзенберг.
— Е, нямам намерение да оставям технология от Кралския флот да стои заровена в снега, за да си я намери всеки, който случайно намине оттук — беше обявил Макхинлит.
Преди да го изрече на глас, никой дори не си и помисляше, че е възможно навън да има някой друг. Макхинлит бе излязъл във виещата фъртуна заедно с първи офицер Шарки. Студът се оказа толкова силен, че върховете на пръстите моментално замръзваха по метала. За шестте дни, които бяха прекарали в инженерния отсек, Макхинлит разглоби дроновете на части и отново ги сглоби, но съгласно собствените си изисквания.
Сен вече беше преполовила пътя до централната сервизна пътека. Тя хвърли поглед през рамо:
— Идваш ли, оми?
Евърнес потрепери. Сен се улови здраво за парапета. Еверет избута техниката в безопасната половина на масата. Вибрацията беше дълбока и масивна; всяка част от кораба и всички на борда му бяха разтърсени до кости.
— Мразя, когато прави така — обяви Сен. Откакто го бяха привързали с котвените въжета, корабът от време на време се тресеше невероятно силно. — Какво го причинява?
— Откъде бих могъл да зная — отвърна Еверет.
— Нали си ученият.
— Да, но… — споровете със Сен нямаха смисъл. — Да вървим.
— Хващам се на бас, че е някое голямо ледено чудовище, дълбоко там долу — продължи Сен.
За момент Еверет обмисли дали да обясни колко слабо вероятно от научна гледна точка беше в ледовете да живее гигантско чудовище. Безполезно. Поне в миниатюрната, мрачна, миришеща на електричество, натъпкана с вехтории стаичка на Макхинлит можеше да е по-топло.
Беше осмият ден на Коледа върху безкрайните ледове, на чието място в една друга вселена се намираше Северно море, на трийсет километра от въздушното пространство на Дойчланд. Във версията на песента, която ветровиците пееха, на този ден любимата на певеца му изпращаше „осем вятъра веещи“ 1 1 В The Twelve Days of Christmas („Дванайсетте дни на Коледа“) — „осем моми доячки“. — Б.пр.
. Вятърът, остър, непрестанен и ледовит, се бе превърнал в нещо нормално, откакто Еверет задейства портала на Хайзенберг, за да се озоват на този бял свят. Вятър, който пищеше край обшивката на кораба като съскащи ножове. Вятър, който изтръгваше продължителни стенания като от извънземни китове от изпънатите въжета. Вятър, който дърпаше, блъскаше и тревожеше от всяка издатина — ледени пръсти, копнеещи за нещо, за което да се заловят, което да пипнат, разкъсат и пръснат по леда. Вятър, който разтърсваше Евърнес като куче, захапало плъх, докато капитан Анастейзия ги отдалечаваше от точката на скока. Ако теорията на Еверет беше правилна — че всеки скок на Хайзенберг оставяше следа подире си, — капитанът нямаше никакво желание специалните части, изпратени от ордена, да се озоват на главите им и дори направо във вътрешността на кораба. Порталната технология на З 3беше достатъчно напреднала, за да открие тази следа и да отвори скокова точка на самия капитански мостик. Докато Еверет приготвяше коледната вечеря в камбуза на кораба, вятърът пищеше около корпуса. Всеки тиган, всяка тенджера и всеки прибор подрънкваха, докато момчето одираше и кормеше фазаните и приготвяше тестото за безквасните питки наан. Евърнес удържаше нановъглеродната си кожа стегнато срещу вятъра. Капитан Анастейзия го бе снижила на няколко метра над морето от лед. Закотвящите въжета, забити здраво в този лед, датиращ отпреди трийсет хиляди години, приковаваха кораба срещу титаничното движение на въздуха, който нахлуваше от север. Евърнес скърцаше, напрягаше се и трепереше на котвите, но не се поместваше.
Читать дальше