Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Вие също, доктор Синг — нареди генералът. Копието на Теджендра погледна обезпокоено агистрата. Тя кимна. — И оставете устройството! — заповедта бе дадена с повишен тон.

— Сен — прошепна Еверет. — Дай ми управлението на алпинисткото въже. — Ще последвам та… доктор Синг.

Момчето надникна предпазливо през прозореца. Времето се бе променило, откакто със Сен бяха влезли в галерията. От небето се сипеше лек, ситен снежец. Ветровиците и военният им ескорт бяха достигнали козирката над стълбите на колежа. Копието на Теджендра прекосяваше двора, вдигнал яка, за да се предпази от неочаквания снеговалеж. Сен свали управлението и сръчно го надяна на китката на Еверет.

— И внимавай с него, оми. Аз ще остана тук. Не възнамерявам да изпускам този комптатор от очи. Нямам никакво доверие на онзи шарпи там долу.

Вятърът подхвърляше снега около Еверет, който следваше учения през градината на колежа, оголена и обвявана от зимата. Оксфордската защитна система блещукаше над покривите и малките кули на Каяфас Колидж.

— Доктор Синг.

Професорът спря сред потъналите в сенки сводове на стълбището.

— Да? — Той се взря през налитащия сняг към фигурата, която бе повикала името му. — Не си толкова възрастен, колкото си мислех. Слязъл си от въздушния кораб, нали? От Земя 3.

— Не — отговори Еверет. — Не от Земя 3.

Копието на Теджендра пристъпи извън здрача на каменното стълбище в светлината от желязната скоба на стената. Еверет за пръв път го огледа ясно. Беше Теджендра Синг, но от тази вселена. Подобен на баща му във всяко отношение, дори чертите на лицето, но едновременно с това различен. Животът и опитът бяха променили тялото му другояче, бяха очертали и оформили изражението му по друг начин, бяха посребрили косата, брадата и мустаците му. Той, но не е той. Доктор Теджендра Синг се намръщи към Еверет. В светлия конус на окачения фенер се сблъскваха хвърчащи снежинки. Чак тогава Теджендра разпозна човека пред себе си.

— О, Боже мой.

Ръцете му посегнаха към устата в шок и ужас. Изглеждаше така, сякаш е видял призрак. Може и да си , помисли си Еверет, от друг свят. Може би тъкмо това са призраците, премигвания от паралелни светове, които се появяват в този.

— Аз съм Еверет Синг — произнесе той.

— О, момчето ми, наистина си, да, наистина си — заекна доктор Синг. — Но как изобщо е възможно… Не можеш да си… Но си…

— Баща ми е Теджендра Синг от…

— Отдела по физика на мултивселената в университета Импириъл Юнивърсити, Лондон — довърши доктор Синг.

— Отдела по квантова физика, Импириъл Колидж, Лондон — поправи го Еверет.

Фъртуната вееше около тях.

— Влизай, влизай — каза внезапно доктор Синг. — Трябва да… Имам въпроси… Просто ела. Ще настинеш тук. — Той влезе в сенките под козирката на стълбището и отвори тежката дървена врата към приземната си квартира.

— Не би трябвало да съм тук. Мислят, че са ме заключили — обади се Еверет.

Теджендра Синг се усмихна и сърцето на Еверет Синг подскочи. Беше усмивката на баща му — рядка и внимателно разпределена във времето поява, но когато идваше, преобразяваше цялото му лице.

— Военните си мислят, че управляват тази база — каза Теджендра. — Възползвам се и от най-малката възможност, за да им се опълчвам.

Стаята приличаше на онази, от която бе избягал Еверет: неравен под, студ, който се излъчваше от каменните рамки на прозорците, дървена облицовка на стените. Таванът бе нисък и разчертан от тъмни, разкривени греди. В една стара камина, почерняла от поколенията пламъци, грееха горящи дърва, преградени с метална мрежа. От двете ѝ страни бяха поставени едно срещу друго две кресла с облегалки за главата. На малката кръгла маса блестеше екран. Еверет не виждаше никъде таблет или лаптоп.

— Холография — обади се доктор Синг, щом забеляза къде са спрели очите на Еверет. — Чувствай се като у дома си.

Еверет си позволи внимателно да се отпусне в стола. Кожата проскърца. Накара го да се почувства пораснал. Точно по този начин се отнасяше към него баща му винаги, като към приятел, цивилизован човек от мъжки пол. Видя, че копието на Теджендра се взира напрегнато в него, но отклони поглед.

— Съжалявам. Плашещо е… Приличаш на… нея. На колко си години?

— На четиринайсет. През май на петнайсет.

Доктор Синг затвори очи. Еверет видя по лицето му стара, дълбока болка.

— Май. Хиляда деветстотин деветдесет и седма година. Помня май месец на тази година. Пътувах с последния ескадрон реактивни самолети, за да се измъкна от града. Спасяваха учените. Учените и политиците. Всички останали не бяха от жизнена важност. Наан връхлитаха от всички страни конвоя на летището, от всички страни. От канализацията и канавките, от небето… Така се придвижиха толкова бързо през Лондон; плъховете и гълъбите. Асимилираш ли тях, разполагаш с цялата канализационна мрежа, подземните влакове, електрическата система… Ако не си на повече от десет стъпки от някой плъх, не си на повече от десет стъпки от Наан. Под земята и в небесата. Беше след клането на площад „Нелсън“. Едва тогава осъзнахме срещу какво сме изправени и че няма надежда за победа. Да се сражаваме срещу птици и гризачи? Наричам го клане… но може ли да се нарече така, ако няма убити? Но всички умряха, всички онези хора, които се стекоха на площад „Нелсън“, за да погледат лъвовете и да потопят крака във фонтаните, да видят паметника на Нелсън, да се снимат как хранят гълъбите. Инфектираните с Наан гълъби. Престанаха да са хора. А това е умиране.