Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Не можем да поемем такъв риск, генерале. Ако дори един репликатор…

— Мислите ли, че не ми е известно колко голяма е опасността? — Генералът се наведе към лицето на агистрата. Тя не се отдръпна даже на един дъх разстояние от него. — Живея с този риск всеки ден, всеки час, всяка минута от живота си. С тази мисъл се събуждам. Мисля за същото и когато заспивам… ако успея да затворя очи. Когато видя как някой взвод се връща от патрул, се питам дали когато свалят шлемовете си, под тях няма да има черни нанотехнологични очи.

— О, Боже — измърмори Сен. — Вярно е, било е вярно! Наноубийци зад очите! Знаех си!

— Вечерно време виждам лисица на улицата — продължаваше генералът — и се питам дали това не е инфилтратор на Наан. Дали не са намерили път през защитната мрежа? Дали инвазията няма да се разбие в нас като черна вълна? Виждам птица, която кръжи над мрежата, и се чудя дали не е шпионин на Наан. Мисълта ми във всеки един момент е дали един-единствен репликатор няма да полети по вятъра и да прескочи между световете. И онова, което постоянно ми напомня за тази мисъл, постоянно остава в спомените ми. Очите ми виждат очи, господарке. Очите на жена ми. Виждали ли сте някога как Наан превземат човек? Отблизо? Толкова близо, че можете да съзрете погледа му, докато чернотата го поглъща? Очите последни задържат в себе си каквито и да е следи от човечност, какъвто и да е спомен за миналото на жертвата и ужасното познание за онова, в което ще се превърне. Очите на жена ми, господарке.

— Всички сме изгубили по някого — отговори мрачно агистратът.

— Отведи децата в безопасност — продължаваше генералът. — Това бяха последните ѝ думи. Пожертва се, за да могат те да избягат. Отведи децата в безопасност. Но така и не успях, не на този свят, дори и тук, зад отбранителната мрежа. Някой ден Наан ще си проправят път и ще се случи същото като в Лондон. Ще бъде като в Бирмингам. Като във всеки един друг град по света. Ще се оттеглим на своите острови и ще си въобразяваме, че децата ни са в безопасност. И някой ден Наан ще се появят на островите. Небето ще почернее и черният сняг отново ще се посипе. Да отведем децата в безопасност, агистрат. Можем да го направим.

— Трябва да бъде само Оксфорд — каза агистратът.

— Само ние. Защитните полета ни опазват чисти. Можем да се измъкнем, без да компрометираме наносигурността.

— Ще се наложи да отидем отвъд Множеството — разсъждаваше агистратът. — Ако Президиумът открие какво сме направили, ще ни преследва из всички вселени. Нуждаем се от наш собствен свят.

— През 1969 година наблюденията, извършени от Импириъл Юнивърсити, са открили стотици светове.

— Хиляди — поправи го агистратът. — Но едва ли могат да бъдат наречени наблюдения. Сондата е разполагала с по-малко от пет минути на всеки свят, преди да осъществи следващия скок.

— Какво? — измърмори Сен. — А… разбирам. Като скоковия пистолет. Трябва да е било нещо подобно. Скокове на сляпо.

— Необходим ни е само един свят, агистрат. Архивите може би все още съществуват някъде.

— Изгубихме данните от всички изследвания по Портала на Хайзенберг, когато изоставихме Импириъл.

И сте работили по това , помисли си Сен, като притисна лице в перилата, за да види по-добре изражението по лицето на агистрата. По това лице се четяха разочарование, гняв, примирение, безкрайно търпение и никаква надежда под възможно най-голямото напрежение. Сен опита да си представи какво ли е да живееш на свят, където всичко е отнето и останките са само пепел.

— Зная — прошепна Сен. Отново беше в мекия, добре подплатен балон на спасителната капсула, която се люлееше под парашутите, докато бурните ветрове я отнасяха. Над нея, точно в центъра на илюминатора и завинаги в паметта ѝ, в небето висеше горящият Феърчайлд , като с всяка изминала секунда се превръщаше в сажди, които вятърът отвяваше. Ръцете на капитан Анастейзия я прегръщаха. — О, толкова добре ми е известно, дона.

— Ако успеете да се доберете до резултатите от онези наблюдения, мога да предприема стъпки да получим устройството — каза генералът. — В ръцете на настоящия му собственик трябва да бъде считано за риск по сигурността от най-висока степен. Ако Наан се доберат до него…

— Ще конфискуваме Инфундибулума?

— Ах ти, мийзи… — изпъшка Сен. Тя затаи дъх. Генералът бе направил толкова дълга пауза, преди да заговори отново, че бе сигурна, че са я чули.

— Възможностите им са ограничени. И са цивилни. Разбира се, можем и напълно да елиминираме заплахата.