Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Аз лъжа постоянно — каза Сен, като се гушна в Еверет и залюля боти. Но после осъзна, че Еверет не е ветровик и не може да разбере кого можеш да излъжеш и кого никога не бива да лъжеш. — Искам да кажа… това е нещо по-особено при нашите , Еверет…

— Имаше енергия, Сен. Имаше достатъчно енергия. Таблото светеше в зелено. Излъгах. Исках да си помислиш, че нямам избор, че няма начин да постъпя неправилно. Защото тогава всичко щеше да изглежда наред. Нямам избор. Но имах и едва не го направих. Имах избор.

— И избра правилно, Еверет.

— Да, така е. Но се боя, че следващия път… а ще има следващ път… няма да постъпя правилно. — Той я погледна бързо. — Нарече ме Еверет. Три пъти.

— Три пъти за щастие — припя Сен. — Чукни тестето три пъти. О! — Чак сега си припомни защо беше подраскала на вратата му. — Ето. Да ти покажа нещо. — Тя измъкна една карта от вътрешността на якето си и я сложи върху Панопти-чудесията. Звездите изгаснаха. — Току-що я завърших. Какво мислиш за нея? Бонару, а?

На картата беше нарисуван въздушен кораб, не издължена, аеродинамична небесна акула като Евърнес , а по-стар модел, от онзи вид, който човек можеше да види в музея на въздушните кораби в Кардингтън. Като голяма сребриста наденичка. Излиташе от картата, с насочен нагоре нос. В дъното на картата, при опашката на въздушния кораб, избликваха слънчеви лъчи. Беше открила слънчевото изригване в старо списание, което бяха купили при последния им курс до Атланта. По това време в града се провеждаше някакво събитие, свързано с ретро бъдещето, в което всичко трябваше да изглежда футуристично, но старомодно. Въздушният кораб идваше от учебник по история. Сандъкът под хамака на Сен бе пълен с гримове с изтекъл срок на годност и обезобразени книги и списания, от които бе изрязвала идеи за карти.

— Чудно — каза Еверет. — Харесва ми слънцето. Като от 20-те години на двайсти век.

Сен изпъшка от досада:

— Това не е слънцето. Портал е. Портал на Айн… Хайзенберг.

— Аа, еха — възкликна Еверет. В очите му се бяха появили пламъчета. Бона. — Как се казва?

— О, това още не съм го измислила. — Сен извади писалка от джоба си и внимателно, бавно изписа една дума със сребристо мастило. Почака и духна върху картата, за да изсъхне. Звездите закратко изпълниха каютата, след което изчезнаха, когато отново остави картата върху устройството. Евърнес . — Ето. Казах ти, че ме бива с имената.

Еверет посегна към картата. Сен го перна през пръстите.

— Имаш си своя. Тази е за мен. Моята карта. — Тя я целуна. Миришеше на мастило и току-що изсъхнало лепило, на стар вестник, на предполагаемо бъдеще.

— Какво означава? — попита Еверет.

— Не зная — отвърна Сен. — Ще открия. — Тя извади тестето от якето си и прибра картата в него. За пореден път каютата на Еверет се изпълни със звезди, които не бяха звезди, а точки надежда в Целостта На Всички Светове. — Еверет, може ли?

— Какво?

— Да преместя звездите.

Той се усмихна. Не се усмихваше често, но бе един от онези оми, които, когато го стореха, огряваха стаи, сърца и самия живот.

Сен пъхна ръка в сияйното звездно поле, раздвижи я наляво-надясно, дръпна я и отново я протегна. Очите ѝ се бяха разширили, докато меките топки като пух от бодили се въртяха около нея.

— И къде ще ни отведеш сега? — попита тя.

— Както и сама каза: не зная. Всяко място е подходящо. Ти избери.

— Аз?

— Защо не? — Дъхът на Еверет излизаше на пара в хладната каюта. — Избери си свят. Който и да е свят.

Колата бе черна, полирана, лъскава като масло. Мерцедес S-класа. Вече се бе научил да различава колите на Земя 10. S65 AMG, 5980 куб.см битурбо и мощност от 604 конски сили. Въглеводородните двигатели може и да поглъщаха на една хапка огромно количество ресурси и да съсипваха околната среда, но когато бъдеха форсирани, мощта им бе потресаваща. Колата беше черна, полирана, лъскава. Като Наан.

Бяха си проправили път по магистралата от Портала на Хайзенберг във Фолкстън и сега едва пълзяха във вечерния трафик надолу към Едмънтън и Тотнъм. В двата дни, прекарани из други Земи, бе настъпило затопляне. Мерцедесът газеше из черна киша. В канавките имаше натрупан сив сняг; пешеходците подбираха внимателно пътя си през наполовина размразените езера от размекнат лед. Добре дошли на планетата Хакни.

Светлините започваха да се включват надолу по Стамфорд Хил. Пластмасовите табели на магазините бяха ярки и крещящи, прозорците на автобусите — замъглени. Някаква жена с пет кучета на каишки тъкмо напускаше Гробищния парк „Абни“. Всички кучета теглеха в различни посоки. Жената опитваше да улови плетената шапка на главата си и едновременно да държи под контрол животните. Тук, но в друг свят, бе излязъл тичешком от същата порта на гробището за автобус №73, а една такава кола го бе прегазила. Жената до него бе седяла на същото място както и сега, на задната седалка, леко изправена, скръстила спокойно ръце в скута си. Мъжът зад волана на този мерцедес S-класа вероятно бе шофирал и колата, която бе премазала Еверет М.