Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Много добре, мистър Синг. Управлението е ваше, мис Сикссмит. Бона скорост, да ни няма от това ужасно място. Мистър Синг, някакъв шанс скоро да хапнем?

Танцуваха на Луната, Шарлът Вилие и нейното копие Чарлз. Помещението бе поредното бяло Трин пространство, но в ниската гравитация двамата се издигаха и въртяха като ангели. Той носеше официални бяла вратовръзка и бял фрак; тя носеше оперни ръкавици, бижута и дълга бална рокля от черно-бял шифон, който пърхаше като пеперудени криле, докато тя се плъзгаше и политаше през белотата. Беше старомоден бален танц, с хореография за лунни условия, под песенния съпровод на известен в миналото естраден изпълнител. Беше едно от най-красивите — и в същото време най-неправилните — неща, които Еверет М беше виждал през живота си.

Шарлът Вилие мярна Еверет М и Мадам Луна, докато Чарлз изпълняваше поредица от плъзгащи се стъпки по белия под. Тя се измъкна без усилие от прегръдката му и полетя през разделящото ги пространство, за да се приземи, лека като пух, точно пред Еверет. На горната ѝ устна имаше една-единствена капчица пот. Косата и гримът ѝ бяха безупречни. Слоевете и воалите на роклята ѝ се слегнаха бавно около нея.

— Мистър Синг.

— Направих го.

Дали не видя как на червените устни на Шарлът Вилие потрепва едва забележима усмивка?

— Отлично. Доказа, че може да ти се има доверие. Орденът ще има отново нужда от специалните ти умения. А междувременно препоръчвам почивка и обнова. Заслужи си ги. А сега, ако ме извиниш, трябва да се преоблека. — Тя погледна бързо своето копие, който приглади пешовете на фрака си и се поклони леко и стегнато.

— Къде ще ходите?

— Трябва да се върна обратно. Ако не си забравил, се представям за служител на Социални грижи.

— Няма да се върна у дома?

— Не, Еверет. Нали си под прикритие. Стига да си там, семейството е в безопасност от действия на копието ти. Нагаждаш се добре. Изключително доволни сме. Младежите са такива упорити дребосъци.

Шарлът Вилие се завъртя във вихър от шифон и воал.

— Ами моето семейство? — извика Еверет М. — Ами мама, сестра ми, на този свят тук? — В белотата се отвори тъмен кръг. Шарлът Вилие изчезна в него. — Знаят ли изобщо, че съм жив? — Проходът се сви и затвори като ирис.

Чарлз Вилие огледа Еверет от главата до петите в изцапаното, издраскано трико на Трин.

— Мистър Синг — повика той през бялото пространство. — Бойната броня?

— Моят аспект е бил унищожен — каза Мадам Луна. — Наан не са успели да ме победят. Но в същото време и аз не съм успяла да ги победя. Най-безопасният курс за действие е бил самоунищожението.

Мадам Луна го очакваше със скръстени ръце, когато Порталът на Хайзенберг го взе от гърба на Евърнес , за да го отведе обратно до далечната страна на Луната на З 4. В тези ръце никога нямаше емоция, на това сиво лице, в тези сиви очи, но Еверет почувства, че го огледаха, дълбоко под кожата, със сетива, които бяха различни от зрението. Дали беше забелязала Наан възела, свит около гръбначния му стълб? Знаеше ли вече за сделката, която беше сключил с Наан? Всички Трин бяха един Трин. Дали някакво странно квантово оплитане не ги свързваше през пространство и вселени? Дали знаеше, но не я бе грижа? Бели Трин, черни Наан, имаше ли някаква разлика между тях? А и Мадам Луна беше сива… За пореден път Еверет М се зачуди дали шейсетте години, които човечеството бе прекарало в изучаване на Трин, е разкрило друго познание освен онова, което Трин искаха то да знае.

— Добре дошъл отново на Земя 4 — беше казала Мадам Луна, като тръгна редом с него. — Моля, ела с мен. Агентът на Множеството танцува.

Чарлз Вилие внимателно се освободи от белите си танцови ръкавици, докато приближаваше Еверет и Мадам Луна.

— Има ли някаква опасност?

— Трин и Наан са несъвместими — отговори меко Мадам Луна.

— Добра работа, Еверет. — Чарлз Вилие плесна леко Еверет М по рамото с ръкавиците си, докато го подминаваше. — Копието ми ще те чака при портала.

Туп-тап. Драс-подрас.

Никакъв отговор.

После по-високо. Троп-потроп-троп-троп.

— Какво има?

Еверет звучеше по точно определен начин, когато вършеше нещо и не желаеше да го безпокоят. Не по начина, по който звучаха омитата, когато се забавляваха сами. Поне това ѝ беше известно как звучи. Този път приличаше на истински зает оми.

— Може ли да вляза?

— Ако искаш.

Сен плъзна вратата на каютата му. И незабавно възкликна: