Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Ако си го наранил, ще ти изтръгна сърцето! — изпищя Сен.

— О, за бога — измърмори генералът.

Елена Кастинидис не беше свалила оръжие.

— Лейтенант? — Гласът на генерала бе силно развеселен.

— А планирахте ли да вземете и други чинове с вас? Или само офицери и началници?

— Лейтенант…

— Планът ви за бягство. Начин да преодолеете карантината, път извън самото Множество. Прекрасен нов свят, само за вас. Случайно да имахте намерение да го споделите с някого?

— Лейтенант Кастинидис, откъде ви дойде наум всичко това?

Шарки побутна периферията на шапката си.

— От мен, сър.

Еверет успя да се раздвижи, но всеки мускул, всяка костица в него бяха потопени в болка. Беше получавал контузии по време на футболни мачове — вратарството беше трудна работа заради хвърлянията, търкалянето и сблъсъците с бързо движещи се нападатели, — но за пръв път го нараняваше насочено лично срещу него насилие. Беше повече от нараняване, имаше посегателство.

— „И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“ — каза Шарки.

— Това е бунт, лейтенант Кастинидис.

— Не е бунт, когато следва заповеди — проговори най-после агистратът. — Бригаден генерал, върнете устройството на законния му собственик.

— Нямате пълномощия да издавате заповеди. Все още сме под силата на разпоредбите в Отбранителен протокол 4 — рече генералът.

— Някой тук наясно ли е, че се подчиняваме на разпоредбите в отбранителен протокол?

Елена Кастинидис не отместваше прицела си от генерала.

— Колаборационистка! — нахвърли се рязко генералът на агистрата. — И ти беше там. Съгласи се с всяка дума.

— Казах каквото казах и думите не могат да бъдат върнати назад. Да, лейтенант Кастинидис, сключих сделка с екипажа да се сдобием с устройството, за да си осигурим безопасен коридор за бягство от този свят. Но поне имам куража да променя решението си.

— Кураж? Измяна! — отсече генералът.

— Това е единственият правилен кураж, бригаден генерал: да отстъпиш от грешното решение.

— Не смейте да ме обвинявате в малодушие. Никога! — Яростта на генерала бе внезапна и разгорещена като сърцето на слънцето.

— Това са моят свят и моят дом, и предпочитам да се сражавам, вместо да бягам. Ако имахме шанса да победим — каза агистратът. — Сега имаме този шанс. Разполагаме с оръжие. Момчето ни го показа. Всичко е различно. С няколко малки модификации по вече съществуващата ни портална технология на Хайзенберг можем да продължим войната с Наан. Можем да унищожим основните им възли. Върнете устройството на момчето. Тази сделка не ни е необходима. Имаме по-добра.

За един продължителен миг на пълно мълчание и неподвижност генералът не помръдна. Напрежението на мостика припукваше като електричество. Сключи поглед с този на лейтенант Кастинидис. Нейният устоя по-дълго.

— Да, вярвам, че ще го направите, лейтенант.

Той върна троснато Доктор Квантум на Еверет. Сен му се озъби и изсъска. Той измъкна личното си оръжие от кобура и като го държеше за дулото, много внимателно го предаде на лейтенант Кастинидис. Тя отклони прицел. Въоръжението ѝ се сгъна.

— Капитане, разполагате ли със сигурна каюта на кораба? — попита агистратът.

— Моята лати е най-близко до това определение, мадам — отговори капитан Анастейзия. — Разбира се, на един въздушен кораб не може да има ключалки. Не е в традицията на нашите .

— С ваше разрешение, капитане — рече. Анастейзия кимна. — Лейтенант, моля придружете бригадния генерал до каютата.

Лейтенантът зае позиция зад генерала, но запази почтително разстояние. Генералът се поклони едва на агистрата, но не произнесе и дума, докато напускаше мостика — с високо вдигната глава, изправен гръб, опитващ да спаси последните останки от достойнството си.

— Капитан Сикссмит, разваляме сделката — каза агистратът от подножието на стълбите. — Тя се обърна към Еверет: — Желая ти късмет в търсенето на баща ти, но ми повярвай, когато казвам следното: Целостта на световете е много голямо място.

Капитан Анастейзия постегна колана и ръкавелите си. През смущенията от палари тръбата се чу гласът на Макхинлит:

— Някой ще ми каже ли какво, дяволите го взели, стана там?

— Спечелихме — каза капитанът. — Или по-скоро не загубихме. — Тя отпусна бутона на микрофона. — По работните ви станции. Мистър Синг, ако желаете, можете да се оттеглите в своята лати.

— Не, мадам.

Стомахът го болеше на мястото, където генералът го бе ударил, ударил здравата, като възрастен — възрастен. Срамът все още го изгаряше. Друго човешко същество бе използвало насилие срещу него. Никога дотогава не беше изпитвал усещането. Но аз те набих , помисли си Еверет. Набих те по умния начин.