Йен Макдональд - Бъди ми враг

— Пълно е със звезди!

Меко сини звезди, които висяха във въздуха, въртяха се бавно, носеха се като пух от цъфнали бодили в лятна вечер. Синьото огряваше лицето и ръцете на Еверет. Дирижираше звездите така, сякаш бяха оркестър, всяко негово движение запращаше във въртеливо движение по едно съзвездие. Еверет почукна малка кутия на сгъваемата си масичка и звездите бяха всмукани в нея.

— Ах, върни ги, моля. Бяха красотия.

Прокаран пръст по повърхността на устройството — Паноптиконът, припомни си Сен, и защо ли винаги избираха такива големи думи, от които ти се схващаше устата? — и меките звезди за пореден път изпълниха тясната лати. Сен разгъна малката дървена седалка зад вратата и намести кльощавото си задниче на нея.

— Еха. Като най-хубавата коледна украса във вселената. — Тя наблюдаваше как Еверет върти звездите в едната и другата посока. Ръцете му танцуваха през светлината. Движиш се добре за сухоземно , помисли си момичето. Не се замисляш дори. Целият си там; и разместваш звездите. Омитата изглеждаха най-добре, когато вършат нещо. И бяха най-добри, когато вършат нещо. Всички неприятности, из всички светове, идваха от омита без работа. Всички светове , повтори си тя. — Е, какви са тези неща?

— Това са всички светове, където скоковият пистолет е изпратил жертвите си.

— Светове. — Сен все още не успяваше да възприеме напълно тази гледна точка към вселената. Вселената беше онова, което виждаш, когато летиш над облаците по време на нощен курс: звезди, луни и такива неща. Вселената беше там навън . За Еверет Синг вселената не беше друго освен Земи, като перли на огърлица. Не там навън, а ей там. Точно до теб, близо като въздуха в дробовете ти, но това никога не ти става ясно напълно. — Значи работи.

— Работи, в известен смисъл.

— О, Еверет Синг…

— Разполагам с всички местонахождения. Ето ги. — Еверет отметна дълбокия син въздух. Звездите между него и Сен се завъртяха. — Една от тези точки е баща ми. Просто не зная коя.

— Но ти каза, че Панпи… нещото… тази кутия… каза, че можеш да я включиш в скоковия пистолет и тя ще разчете квантовото ехо.

Беше запомнила тези думи. Не беше глупачка — повече от всичко ѝ се искаше той да е наясно с това, — но квантовите работи ѝ замайваха главата дори повече от джилионите и зилиони други Земи. Сигурно беше трудно човек да е на негово място, главата ти винаги да е препълнена с тези неща, да кипи и прелива.

— Да, но не ми казва кога. Няма индикация за поредността. — Той отново завъртя звездите. Улови една и я издърпа, за да я разгъне до възел от кодове. — Това е времето, когато направихме скока от моя свят до Земя 1, но го знам единствено, защото разпознавам кода. Не записва кога сме направили скока, а само къде сме отишли. — Едно помахване на ръката му накара грейналия свят да се завърти.

— Но той е там.

— Да, той е там.

— Ами тогава просто трябва да посетиш всяка една от тези бледи сини точки и накрая ще го откриеш. Готово. Проблемът решен. Бона, а? И по пътя можеш да ни откараш на някой свят, където да си намеря грим и дрешки…

— Страхувам се, Сен.

Тя стана от малката си дървена седалка, пристъпи през звездите и седна на ръба на хамака до Еверет. Формата на тъканта ги приближи един до друг. Той беше голям и топъл, и твърд, момичето усещаше страха му. Страхуваш се от цяла вечност, оми , помисли си Сен.

— Искам да кажа… бях толкова сигурен, че е жив, че е в безопасност и че някой се грижи за него, но не го знам със сигурност, нали? — продължи Еверет. — Агистратът ми каза, че Целостта на световете е много голямо място. Досега не осъзнавах какво значи това. Вече видяхме какво е на този свят… А има светове, където нещата ще бъдат далеч по-зле.

Сен го улови за ръката. Беше ледена. По перваза на илюминатора се бе натрупал оксфордски сняг. Прекалено дълго бе работил сам, без да се раздвижи. Нямаше как да ти се отрази добре. Тук беше студено, но не чак толкова студено, както последния път, когато Еверет Синг беше прекарвал по цели часове във взиране в програмен код, в опити да го накара да заработи. Евърнес отново бе привързан сред зимните снегове, които покриваха района на Мюзиъм Гардънс, и се презареждаше от оксфордските вятърни турбини. Ани и Шарки бяха поканени на вечеря — гости на агистратите от всички колежи. Тъкмо поради тази причина Шарки не бе пропуснал да се въоръжи двойно. На тези агистрати не можеше да се има вяра. Сен с очите си бе видяла колко бързо променят решенията си. Нямаше представа какво ще се случи на бригадния генерал, но подозираше, че едва ли ще е приятно. Тези хора бяха безмилостни. Налагаше се да са такива. Така че беше нормално. Генералът беше наранил Еверет. Макхинлит бе пък излязъл да пийне с войниците. Сен се надяваше да не се забърка в някоя юмручна схватка. Известно ѝ беше какъв става, когато се налее с буваре. Евърнес принадлежеше само на нея и Еверет, а той се криеше от часове в своята лати и си играеше със звезди и вселени. Една полони нямаше как да не се отегчи, така да се каже.