Саймън Мордън - Уравнения на живота

- Ти не си достоен - изръмжа пророкът и удари в земята пръта. Разхвърчаха се искри. -Недостоен си да изговаряш свещеното име. Хванете го, братя. Свалете го на колене, сестри.

Сивите хора продължиха да напредват със същото бавно темпо дори след окуражителните слова на пророка. Но някои от тях пуснаха храната си и протегнаха ръце към него. Някои нададоха дълбоки гърлени звуци.

Петрович побягна и жлъчка вгорчи устата му. Той зави зад ъгъла.

Маделин беше просната по лице на земята като замаяна и едва помръдваше. Нито помен от бронетранспортьора, само лека следа от син дизелов пушек и далечен шум на двигател.

- Полный пиздец. - Той падна на колене до нея, съвсем изтощен от битката. И отново беше загубил устройството си. - Чейн ? Плевать на тебя.

Той се осмели да докосне тялото ?. Сложи ръка на гърба й и я натисна между плешките. Мускулите под бронежилетката й отвърнаха на докосването му.

- Мади. Ставай. Че ще ни разкъсат.

Той се огледа. Зомбитата все така прииждаха. Бавно, съвсем бавно.

- Маделин ? - Петрович се наведе и доближи лице до нейното.

Кръв се стичаше от носа й в малка червена локва на пътя. Тя го гледаше с неподвижни кафяви очи.

- Ставай, трябва да станеш Не мога да те нося. Не мога да те влача. Имам шест патрона в пистолета, няма да ни стигнат. Не мога да те защитя.

Първият от онези - вероятно мъж - се тътреше мъчително към изпънатите крака на Маделин.

- Няма да мога да се справя сам - каза Петрович, допрял устни до ухото ?. - Мислех, че ще мога, но не мога. Имам нужда от теб. - Той се изправи точно когато онзи се навеждаше към Маделин с протегнати ръце.

Петрович го зашлеви с дръжката на пистолета и мъжът се свлече на земята. Той погледна към пистолета, после към слабото като скелет същество на паважа.

- Ёбаный стос.

Появиха се още трима. Той избегна една протегната ръка, просто се гмурна под нея, после стовари юмрука си в един, два, три гръдни коша. Зомбитата падаха като витринни манекени и след това им беше много трудно да се изправят.

Зад тях пророкът ги призоваваше да продължават, проповедните му думи кънтяха в опушения въздух. Петрович беше застанал пред Маделин и само ги предизвикваше да си опитат късмета.

Те го направиха. По-голямата част от тази маса продължи напред и го обкръжи. Устите им се отваряха и затваряха в неми викове, докато се опитваха да го ударят с кожести пърхащи пръсти.

Но колкото и ужасно да звучи, той с лекота ги поваляше на земята, един по един или по няколко наведнъж, като удряше и буташе с ръце и рамене съсухрените им и недохранени тела, а те се свличаха върху купчините кокали и парцали.

Те оформиха около тях двамата кръг от все още мърдащи тела, който препречваше пътя на всеки, понечил да ги атакува. Петрович риташе с върховете на обущата си ръцете от кръга, които се опитваха да докопат Маделин.

Пророкът беше освирепял и когато и сетният му последовател се предаде и се присъедини към другарите си, той атакува Петрович, размахал гегата. Престори се, че се цели в главата му, но насочи оръжието си по-надолу.

Улучи го в бедрото и Петрович залитна назад с вдигната в защитна поза превързана ръка. Спъна се в Маделин и се озова по гръб на земята, заплел крака в нейните.

- Стига де! - той вдигна пистолета си, но му го изби от ръката следващото замахване на пророка с металната пика.

Петрович се претърколи в посоката, в която беше отлетял пистолетът, но се оказа лице в лице с хлътнал череп, кожата му опъната по острите като бръсначи скули. Вдълбаните очи мигнаха сухо пред него.

Беретата се беше плъзнала сред купчината хора. Петрович се превъртя назад, когато желязото пак се стовари върху му. Удари го по рамото, не по главата, но пак го заболя ужасно. Той погледна нагоре през пелената от болка и счупеното стъкло и вдигна крак.

Очите на пророка изскочиха, когато кубинката се заби в слабините му. Лицето му се изкриви и той се сгърчи от болка, забравил всяка мисъл за атака.

Петрович го ритна пак, този път право в капачката на коляното. Пророкът се завъртя и се пльосна долу с дрезгав вой.

Всички бяха нападали по земята. Петрович се довлачи до Маделин. Нещо стържеше в рамото му и го караше да съска през зъби от болка при всяко движение.

- Сам ? Сам!

- Тук съм.

- Какво е станало ?

- Мога да те попитам същото, но нямаме време. - Петрович затвори очи и изстена при опита да седне. - Телефонът.

- Кой телефон ?

- На пророка. - Понечи да се изправи и насмалко да повърне, така че полази на колене.