Саймън Мордън - Уравнения на живота

- Чакай - вдигна ръка тя. - Джихадът си мисли, че е баща мий

- Надали знае какво е. Ако е изкуствен интелект, сигурно се лута в мрак като всички нас. Но не може да направи разликата между програмиран да те закриля и биологичния инстинкт: то просто приема за даденост факта, че ти е баща. - Петрович пак се почувства уморен; умора, която го разяждаше до мозъка на костите. - Искам да говоря с това нещо на негова територия. Трябва да го убедя да не заличава Метрозоната от картата.

- Какво мислят те ? - тя отметна косата си по посока на бронетранспортьора.

-Те искат да разберат как да го унищожат. - Той се огледа. - Ако Джихадът е първият изкуствен интелект със свое съзнание, не искам да бъда отговорен за унищожението му. Не ме интересува дали се мисли за Мойсей, Мохамед или Мао - няма да му дръпна шалтера.

- На другите не би им харесало.

- Не го правя, за да ме харесват. Честно казано, не мисля, че някога съм правил нещо, за да ме харесват. - Той намести изкривените си очила и я погледна през здравото стъкло. - Искам да разбера откъде баща ти влизаше във „Виртуална Япония“.

- Има - започна тя. После се замисли, разкъсвана от чувството си за преданост към няколко различни неща, но накрая издаде информацията, от която се нуждаеше Петрович. - Има една стая под градината, до която се стига само през шинтоисткия храм. На самия етаж няма никакви признаци за съществуването й.

Петрович изпусна през зъби струя въздух. Изкачването до най-горе можеше да му види сметката.

- Как бих могъл да стигна до стаята ?

- Не би могъл. Никога не е имало повече от двама души с достъп до нея. Ще дойда с теб - каза тя и го погледна изпод бретона. - Ако Новият джихад на машините е отчасти баща ми, не бих допуснала никой да му навреди.

- Налага се да обмисля някои неща, ако ще го правим. Няма да е лесно, но при положение че досега нищо не е било лесно, заслужавам малко късмет.

- Трябва ли да ти искам извинение, че те въвлякох във всичко това ? В смисъл, не се чувствам виновна, но може би би трябвало.

- Не знам - каза Петрович. I - Не ми е присъщо да искам да променя миналото.

- Защо Хиджо уби баща ми ? - попита тя. - Защо трябваше да ни предаде ?

Петрович сви рамене, доколкото можа.

- Може би винаги го е планирал, но е изчаквал удобния момент, когато Ошикора-сан е прекалено вглъбен в случващото се, че да си пази гърба.

- А може би нещо го е предизвикало. Например, когато те целунах. Понякога той ме гледаше, как да ти кажа, по онзи начин. Не съм сигурна дали баща ми го е забелязвал, но аз го забелязвах.

- Не знам нищо по този въпрос. - Тази насока на разговора го притесни. Както и стрелбата, която се приближаваше към тях. - Единственият, който знае, е Хиджо. Ако го видиш някога пак, можеш да го попиташ.

- Ще го попитам - реши тя, - а после ще заповядам да го обезглавят.

- Сигурен съм, че това ще избистри съзнанието му. Но ние имаме по-неотложни проблеми от отмъщението срещу Хиджо.

Той забеляза с крайчеца на окото, че Карлайл го вика с жест.

Когато стигнаха до него, ги спря със знак да не се приближават повече.

- Зомбита - каза той.

Ледени тръпки побиха Петрович.

- Бавни или бързи ?

- Бавни.

- Нещо ми се отварящ а ? - Петрович надникна зад ъгъла.

По пътя - малко по-близо, отколкото ояакваше, което засили надигащия се у него страх - се тътреше сива сбирщина. Бяха облепени и в парцали, и в нови ризи, от чиито ръкавели все още висяха етикети. Както вървяха, тъпчеха в устите си незнайно каква храна.

- Всичко е наред - каза той, колкото да чуе гласа си. - Знам кои са тези хора. - После пристъпи напред и вдигна превързания си юмрук за поздрав. - Хей, пророк! Пророк!

- Човеко машина! - екна отговор. Пророкът си проби път между последователите си, понесъл метален прът в едната ръка и телефона си в другата. - Осмелил си се да се противопоставиш на Новия джихад на машините ? Предател, вероизменник, Юда!

Очевидно Джихадът беше препратил заканата на Петрович да му се противопостави.

- Не, не е така. Опитвам се да го спася, да го спася от него самия. - Той продължи да върви към тях, но по-бавно.

Пророкът направи крачка напред. Той беше разголил гърди, за да покаже ясно маслените руни, изрисувани по кожата му. - Машината знае всичко, дава всичко, взима всичко. Тя отвръща лицето си от теб, невернико.

Петрович се обърна към Карлайл и Соня, които бяха на ъгъла.

- Не става както очаквах. Върнете се в бетеера. Затворете вратите и включете двигателя. -Направи знак с глава. - Хайде. Бягайте. - Обърна се към пророка: - Направих всичко, което Машината искаше. Защо, мислиш изглеждам по този начин ? - Петрович заотстъпва, когато пророкът размаха оръжието си като бойно копие. - Спасих Соня Ошикора.