Саймън Мордън - Уравнения на живота

- Надали мнозина ще си извадят точно тази поука. Но във вашия случай го вярвам.

- Важно е! Прекадено много неща се объркаха заради липса на връзка с мрежата. - Петрович докосваше и кликваше: - Имаме отворен канал. Натиснете „изпрати“.

- Готово - каза простичко Ошикора, - но ще отнеме време информацията да се прехвърли. И е време да ме изоставите, предполагам.

- Ще се навъртам наоколо, ако не сте против. За да се уверя, че няма да изникнат някакви проблеми в последния момент.

- Въпреки че ви струва живота ?

- Дължа на града поне толкова.

- Добре. А докато чакаме, да погледаме още веднъж за последно.

Те крачеха един до друг по широка чакълеста пътека. От двете й страни се поклащаха черешови дървета, натежали от цвят, а фин розов снежец се сипеше кротко на земята. Въздухът благоухаеше, жизнерадостен с шумоленето на поклащащите се клони.

- Всичко това ще бъде загубено, Петрович-сан. Загубено за втори път, загубено завинаги. Любимата ми съпруга, безценните ми момчета. Всичко ще си отиде - вдиша дълбоко Ошикора и въздъхна. - Така да бъде. На добър час, Самуил.

Те се поклониха един на друг.

- Ще се срещнем пак, Ошикора-сан. При по-добри обстоятелства. И ви благодаря, че не ме накарахте да прибягна до план Б.

- Имали сте план Б ?

- Да. Нещо, което включваше използване на ядрено оръжие с малка мощност. Да се надяваме, че сме го избегнали - и се поклони отново, по-ниско, по-дълбоко. - А сега да ви видя как си тръгвате.

Ошикора кимна, огледа се за последен път и изгуби очертанията си. Лицето му се изглади и заприлича на безцветна маска. Дрехите му се изпънаха, избеляха и изчезнаха.

Превърна се в грубо скициран образ, мрежа от многоъгълници, които определяха образа му, после се разслоиха. Физическата му форма се разпиля по вятъра.

След това беше ред на всичко останало. Дърветата, тревата, камъчетата. Небостъргачите на Токио. Небето. Земните очертания.

Всичко - до последния прозорец, тухла, лъжица, книга, легло, камък, цвете, - всичко се разпадна абсолютно едновременно, пласт по пласт, също както е било създадено с любов, докато дори самата мисъл за тях не беше заличена.

Остана само бяло безформено пространство, което просъществува за момент, проблесна и изчезна.

Само Петрович остана, безмълвен призрак в тъмата на декреацията.

Ослепителна светлина. Смъртна болка.

Маделин беше надвесена над него, два електрода на портативен дефибрилатор притиснати към оголените му гърди.

- Зареждам.

- Спрете - изграчи той; гърлото му беше пресъхнало, а в устата си имаше вкус на кръв.

- Пазете се.

- Сестро ? - каза Чейн. - Мърда устни.

Тя погледна лицето му, взря се дълбоко в очите му. Петрович почувства какво усилие му коства да се фокусира към нея. Опита се да продума, но тя сложи пръст върху устните му.

- Не говори. - Вдигна глава: - Трябва да го закараме в болницата. Веднага. Категорично.

- Чудесна идея - каза Чейн. - А помниш ли, че сме на петдесетия етаж и асансьорите не работятй

- Категорично! - изкрещя тя. Вдигна Петрович на ръце и срита дефибрилатора от пътя си. -Вземи това и го носи с нас. - Проправи си път и го замъкна към тясното стълбище. - Сам ? Сам ?

Той простена в отговор.

- Ще те измъкнем оттук - каза тя. - Ще бъдем заедно. Чуваш ли мей

Той я чу, но усещаше ледени пробождания зад очите си, които толкова му пречеха, че не можеше да реагира.

- Чейнй Размърдай се.

- Идвам, идвам.

- Какво искате да направя азй - попита Соня.

- Както ти си решиш. След всичко, което Сам направи за теб, може би ще искаш да дойдеш с нас.

- Естествено. (Чу се дрънчене на метал, песен на меч, измъкнат от ножницата). - Сигурно все пак ще мога да съм ви от полза.

- Така, хора. Соня, отвори вратата! Чейн, ако ни забавиш Господ ми е свидетел, ще ти причиня такава болка, каквато никога не си изпитвал.

Петрович бе прехвърлен на рамото на Маделин и през врата ?. Бе хванат за китката, а кракът му здраво прикрепен. Усещаше тихия силен ритъм на дишането ?. Главата му се клатеше. Светлини минаваха над него. По някое време сърцето му трябва да беше спряло отново, защото спешно бе положен върху студения под и върнат към живота с електрошок.

Почувства се точно като Ошикора. Че му е време да си отиде. Искаше някак да им каже да го оставят, че с нищо вече не може да им е полезен. Изпитваше желание да поспи и ако това би означавало повече да не се събуди, за него нямаше значение.

Но тя не си го и помисляше. Изнесе го навън, черната вода стигаше до тънката й талия. Соня водеше, радостно размахваше катана1та си срещу плъховете, а Чейн се препъваше и псуваше отзад с дефибрилатора на главата си като глинено гърне на африканка.