Саймън Мордън - Уравнения на живота

Петрович вдигна един от пликовете и го завъртя в ръката си: знаеше къде се вкарва шипът.

- Имаш ли ?... - попита той.

- Не. Баща ми не искаше да ми позволи, докато не го беше тествал изцяло.

- И успя ли да го тества ?

- Ще трябва да попиташ него, когато отидеш там. - Тя си изми ръцете до лактите, след което разкъса един от пликовете и закрепи устройството в стоманения диспенсър. Затвори го и една светлинка от червена стана зелена.

- На стола, налий - Петрович усети как куражът му се изпарява.

Краката му отмаляха, ръцете му изтръпнаха, вътрешностите му се вледениха.

Той съблече шинела и се качи на стола, преди да беше припаднал. Облегалката за глава бе пригодена специално: имаше дупка, която да открива врата му отзад.

Нещо студено докосна тила му. Потече му по гърба.

- Йод - каза тя.

- Малко е късно за това. - Тресеше се от страх и зъбите му тракаха, докато говореше. -Малко е късно за всичко.

Соня вдигна диспенсъра и заобиколи отзад. Студеното му дуло се притисна към врата на Петрович.

- Готов ли си ?

-Не.

- Само не се дърпай.

- Ёбаный стос, Соня! Просто го направи, преди да съм се отказал.

Пронизителният вой започна от висока честота и ставаше все по-висок. Когато стигна граничната честота, той чу „б“-то на „бум“. Всичко причерня.

Петрович се пробуди на друго място: празна кънтяща зала с бели плочки. Стените представляваха поредица от осветени отзад рекламни табла и ярко блеснали ниши, с тях се редуваха ескалатори, които тракаха и бръмчаха нагоре. Холограмни канджи надписи и пиктограми висяха над главата му.

Намираше се вътре в машината.

Имаше длани от мрамор, искрящобели ръце и тяло, което беше безформено, както и пространството между краката му. Той беше модел, примитивен образец, върху който трябваше да се насложат кожа и дрехи, пригодени към височината, теглото и цвета му, за да изразяват чертите му.

Въпреки че беше толкова недовършен, можеше да усеща. Студа на камъка, движението на въздуха. Той посегна и притисна пръсти към пластмасовото покритие на една от рекламите: то се вдлъбна леко от допира му и след това си върна вида, когато го пусна.

Забеляза отражението си. Лицето, гладко и неопределено: дупки вместо очи, издатина за нос, цепнатина за уста. Подутините отстрани на главата му бяха уши. Той се вторачи отблизо в себе си със страхопочитание, с удивление.

И внезапно само за удоволствие: нещо, което не бе могъл да прави още от първия си сърдечен удар. Затича се без чувство за вина или срам, без колебание. Неудържим.

Стрелкаше се по коридорите на метрото, краката му поглъщаха разстоянията и нищо не можеше да го спре.

Той сви надясно към гишето за информация, наляво по ескалаторите, взимаше по две-три стъпала наведнъж. Прескочи въртящите се врати на входа, продължи да бяга по перона и после отново нагоре по стълбите към изхода за улицата, където беше ярък слънчев ден.

Слънцето току-що беше изгряло на нежносиньото небе и небостъргачите на затъналия Токио се наслаждаваха на топлината му.

Петрович се спря. Нищо не го болеше. Не се беше задъхал. Изобщо не дишаше. Така че се втурна да тича отново насред широкия трилентов булевард, който водеше право към обширен парк, екстравагантно заемащ територия колкото няколко квартала.

Беше перфектно. Със сигурност твърде перфектно: нямаше нужните недостатъци, за да бъде реалност. Всяко стръкче трева беше зелено и право, всяко листо невредимо потрепваше от вятъра. Боята беше равномерна, всяка улична лампа работеше и безспорно всеки боклук щеше да се изчисти веднага от мястото, където е паднал.

Така че не „Виртуална Япония“. А Нео-Япония, Япония, построена наново.

Архитектът й го чакаше пред императорския дворец. Беше застанал с лице към зелените сгради оттатък дълбокия защитен ров с хванати зад гърба ръце. Аватарът му не се различаваше от него самия. Изглеждаше както на живо: синьо яке с вдигната яка, панталон със същия цвят, ниско подстригана коса с къса опашница.

Петрович се спря да се наслади на гледката заедно с него.

- Е, Петрович-сан, какво ще кажете ?

- Нямам думи, Ошикора-сан.

- В добрия смисъл, надявам се - и леко се подсмихна. - Има няколко незначителни подробности, които трябва да се дооправят, но мислите ли, че никкейджин биха доишли, както е в момента ?

- Ако можеха, щяха да дойдат. - Петрович се поколеба: - Ошикора-сан, опасявам се, че се случи... ами. Знаете ли какво е пиздец ?

Ошикора изпъна тънките си устни: