Саймън Мордън - Теории за полета

По бръснатото й чело и слепоочия беше започнала да израства коса. Маделин все се заканваше да си отреже плитката, която се спускаше от тила й чак до кръста, но веднъж той подхвърли, че много му харесва, и поне на този етап тя бе решила да я пощади.

Петрович бутна едното крило на вратата, вмъкна се вътре и седна на пластмасовия стол до нейния. Бойната й риза беше разкопчана. Когато се наведе напред, той забеляза пурпурния оток, който се разпростираше над деколтето на потника ?.

- Здрасти, Сам - каза тя, без да отваря очи.

- Здрасти - отвърна той. - Добре ли си?

- Частична фрактура на седмото ребро отляво. Можеше да е и по-зле. - Зърната на броеницата продължиха да потракват.

Петрович кимна.

- Светът страда от недостиг на перфектни гърди. Щеше да е жалко да повредиш своите.

- Не ме карай да се смея, Сам. Боли ме.

- Но ти наистина имаш пер...

- Сам. - Тя отвори едното си око, усмихна му се тъжно и събра броеницата в шепата си. - Можем ли да си вървим у дома?

- Да. Мади, какво още?

Какво какво още?

Той облегна лакти на коленете си.

- И преди са те прострелвали. Никога не си ме викала.

Тя се опита да си поеме дълбоко дъх и потрепна от болката. Ръцете й трепереха и Петрович хвана дланите ?.

- Може да почака - рече той. - Когато си готова.

- Може... - рече тя и в следващия миг вече плачеше и се ненавиждаше заради слабостта си, което я караше да плаче още по-силно. - Ох.

Петрович се пресегна и успя да прегърне широките й рамене. Тя се облегна на него и притисна бузата си към главата му. Известно време той усещаше треперенето и хълцането ?, които постепенно утихнаха.

Най-накрая Маделин каза:

- Днес видях майка си.

Петрович примигна.

- Майка ти?

- Тя беше. Дори изглеждаше трезвена.

- Къде я видя?

- В Госпъл Оук. На север оттам беше обявена Външна зона и сега линията на метрото е фронт. Трябваше да го удържим.

- Успяхте ли?

- Да.

- Добре.

- Тя ме простреля.

- Чёрт! Това не е трябвало да се случва.

- Точно до станцията има училище. Група Външни пресякоха линията и влязоха в сградата. Тръгнахме след тях. Започнаха да ни обстрелват от близко разстояние. Някои от нас се хвърлиха през вратите, други се прикрихме зад мебелите. Но това е начално училище и чиновете, направени за петгодишни деца, не осигуряват кой знае какво прикритие.

- И един от Външните се оказа майка ти. - Петрович се намръщи. - Как е възможно това? Аз си мислех, че е във Вътрешната зона.

- Беше, все още е. - Маделин поклати глава. - Може би пътьом набират доброволци. Знам ли. После се срещнахме лице в лице по-нататък в коридора. За пръв път от пет години. Мислех си, че е пукнала от пиене, а тя стоеше пред мен, преливаща от самоувереност, насочила пистолет срещу мен. Аз пуснах оръжието си на земята. Пуснах го и извиках: „Не стреляй!".

- А тя те е простреляла.

- Първият куршум ме прати по гръб на земята. Опитах се да се изправя, да махна визьора си, за да може да ме разпознае. Но тя се приближи до мен и ме простреля още два пъти. Сигурно щеше да пусне четвъртия куршум в главата ми, но тогава се появиха останалите от отряда ми и тя избяга.

- Пиздец.

Тя въздъхна.

- Все още не съм ти разказала най-интересното. Не спирах да викам: „Мамо, това съм аз, Мади" - и тя сигурно ме е чула, докато стоеше наведена над мен с насочен към главата ми пистолет, но въпреки това натисна спусъка. Така че, да, пиздец е много точно казано.

Петрович я притисна към себе си. Известно време двамата просто седяха безмълвно.

- Има едно стихотворение - каза той. - За родителите ти, как те...

- Знам го.

- Значи е вярно. Наистина са такива. - Петрович протегна напред ръката си и огледа халката на пръста си. - Може би постъпихме добре, като не я поканихме на сватбата.

Тя изсумтя.

- Ти си един много лош човек.

- Най-лошият. Хайде, бабочка, да се връщаме в слънчевия Клапам.

Маделин се освободи от ръцете му и взе мократа си бронежилетка. Петрович хвана шлема й за каишката и го вдигна, залюлявайки го. Маделин усети как той я гледа.

- Ще се оправя - рече тя. - Просто... нали се сещаш.

- Да. - Той отвори вратата с крак и я задържа за Маделин, която мина през нея, превивайки се. - Това трябва аз да го нося.

- Носенето е лесна работа, стига изобщо да ставаше за носене. Ще я оставя до входната врата. ИВМ ще си я приберат, ако решат, че може да се използва, или просто ще я изхвърлят на боклука.

Двамата завиха зад ъгъла и тръгнаха по дългия коридор, водещ към регистратурата.

- Познаваш ли един тип на име Андерссън? - попита Петрович, докато минаваха покрай нащърбената врата.