Саймън Мордън - Теории за полета

Спусна се бързо от четвъртия етаж до фоайето - само някакви си десетина минути, след като беше открил изкуствената гравитация. Потокът от хора към мазето не секваше; скоро щеше да се задръсти напълно и полицаите от охраната не знаеха какво да правят.

Те не обърнаха никакво внимание на Петрович, той също ги игнорира. Отправи се към изхода, мина през вратата на фоайето и за миг преживя един от ретроспективните проблясъци, които понякога му се случваха. Нас-тоящето се сля с миналото и той се видя как крачи в нощта, а зад него върви Маделин. В джоба му пареше вързопът с написани на ръка уравнения.

Картината изчезна също така рязко, както се беше появила. Петрович се завърна при слабата дневна светлина, хорския шум и съскането на автоматичната врата.

Докато се отдалечаваше от Клапам А през вонящия на говно район на Батърси, наоколо цареше тишина и студ - дори Външните имаха нужда от сън. А сега беше дори още по-студено, във въздуха се усещаше наелектризирано напрежение, за чието разсейване изобщо не спомагаше паркираният на ъгъла на Екзибишън Роуд танк, насочил дулото си към Хайд Парк. Пешеходците в Метрозоната винаги се движеха към някаква цел - да се преместят от точка А до точка Б, да отидат на работа, училище, на пазар - а сега такава цел липсваше. Между отделните хора бяха зейнали пропасти и всеки се скиташе безцелно по тротоарите.

Градът се разпадаше и Петрович с отвращение си мислеше, че нещо, заради което беше проливал кръвта си, сега губеше смисъла си. Отвращаваше се, но въпреки това беше решил да остане.

Отправи се на юг към Челси, където се наложи да премине през импровизиран контролно-пропусквателен пункт, издигнат набързо насред пътя. Макар пунктът да представляваше просто няколко високи до гърдите бариери, бял ван с щампа ИВМ (Извънредна власт на Метрозоната) от едната страна и двама полицаи охранители с ленти на Властта, Петрович се отнесе към него напълно сериозно заради оръжията на полицаите. Когато се приближи към екрана, излъчваше спокойствие и хладнокръвие. Полицаите стояха нащрек, дебнейки да не би някой да се опита да избегне скенера, като се промуши през насрещния поток от хора, отправили се на север.

Дойде и редът на Петрович. Той мина спокойно през арката и продължи да крачи напред. Не носеше в себе си никакви контрабандни вещи, никакви оръжия - беше чист. Нямаше нищо, за което да се закачи компютърът, операторът му също нямаше да забележи нищо необичайно.

Ръката на Петрович се плъзна по врата му, скрит под нетипичната за него дълга коса. Пръстите му докоснаха хирургическия метал.

Околните сгради също носеха своите белези. С приближаването на реката те ставаха все по-отчетливи, усещаше се и пренаселеността; някои хора бяха принудени да живеят във долни етажи, сред все още влажните и заразени бог знае с какво стени,подове и тавани.

Петрович се приближи до кафявата, ленива Темза, която мокро проблясваше. Самотна баржа, някога закотвена край брега, сега лежеше тъжна и грохнала в калта на някогашната крайбрежна горичка. От другата страна на Албърт Бридж почти се виждаше домът му.

Крайбрежната улица беше изстъргана с булдозер и измита с маркучи. Бялата маркировка насред пътя отново се виждаше, а край къщите, обвити в строителни скелета, беше сглобена временна автобусна спирка. Едва ли имаше нужда от виртуалната стрелка над покрива й, но Петрович със задоволство установи, че му се налага да почака само пет минути.

Имаше опашка. Както винаги. Той се възползва от възможността да разгледа просеката, която прорязваше лондонския хоризонт, преминаваше през сърцето на Бромптън и продължаваше до крайбрежието на Челси. Редицата от сгради продължаваше покрай бреговата линия и постепенно се изгубваше от погледа.

Петрович беше един от малцината, които знаеха, че това е маршрутът на линията Шинджуку, ниво две, завършваща при кулата Ошикора. Почти всички останали смятаха, че е просто случайна рана, породена от хаоса - както всичко друго, появило се в онази нощ.

Автобусът, чиито прозорци бяха покрити с тънък пласт мръсотия и защитени с метални решетки, се устреми към спирката. Спря до тротоара и вратите му се сгънаха навътре. Вътре имаше места само за правостоящи - нямаше никакви седалки, с изключение на шофьорската; всичко беше изтръгнато и изхвърлено. Пътниците се вкопчваха в дръжките, във висящите от тавана ремъци или един в друг. Всички в отделението за добитък - това беше егалитарният транспорт на двайсет и първи век.