Саймън Мордън - Теории за полета

Петрович прекара пропуска си през сензора и си проправи с лакти път към задната част, където блъсканицата не беше чак толкова голяма и въздухът беше малко по-чист.

Пътуването по северния бряг на Темза беше еднообразно и скучно. Пластът натрупана по стъклата мръсотия беше толкова плътен, че единствените гледки, които предлагаха прозорците, бяха различни вариации на светлината и мрака. Инфо-капаците на Петрович му осигуряваха виртуална карта на пътуването. Повечето от спътниците му бяха принудени да разчитат на съобщенията, които шофьорът даваше по високоговорителя, за да разберат къде се намират.

Но независимо от статуса им в обществото, всички те бяха натикани в един и същ автобус и се поклащаха насам-натам, разтърсвани от непрекъснатото ускоряване и набиване на спирачки, вкопчени здраво в монтираните на покрива дръжки.

Челси Бридж, Клейвъртън Стрийт, Воксхол Бридж, Ламбет Бридж - маршрутът, по който се смяташе, че е минавала линията Кейо - и Уестминстър Бридж. На всяка спирка се качваха и слизаха хора, като всичко ставаше невероятно бавно. Никой не си правеше труда да прояви елементарна учтивост и да отстъпи - вместо това всички предпочитаха да си пробиват мрачно път с лакти. Схватките бяха често срещани, но в автобусите нямаше охранители. Съществуващата на ръба на банкрута ИВМ не можеше да си ги позволи.

Петрович използва своя покет контролер, за да улови новинарската мрежа. Бедствията в Метрозоната обикновено бяха запращани на трето или четвърто място, освен ако не се случеше нещо наистина впечатляващо. Новинарският поток беше оглавен от бунтовете в Париж - англичаните създаваха проблеми, защото бегълците от Метрозоната пълнеха френските паркове. Следваше ураганът, който беше връхлетял Флорида по-късно от обикновено. Самият Петрович беше на третото място, оставяйки зад себе си последните набези на Външните.

Демонстрирана е антигравитация в лаборатория на лондонската Метрозона.

Всъщност не беше антигравитация, но това изобщо не притесняваше Петрович. Резултатът бе почти същият или поне отговаряше на всеобщото схващане за антигравитацията - така че защо да го прави на въпрос? Вместо това кимна със задоволство. Важното беше, че науката бе намерила място в новинарския канал. Станфорд сигурно също следяха емисията. Както и Масачузетския технологичен, и Калифорнийския технологичен, Пасадина и Хюстън; всичките тези учени, солидно подплатени финансово, бяха победени от чезнещия талант на една някога велика, но сега обедняваща институция, сякаш бяха хванали академична ебола.

След Чаринг Крос идваше мостът Ватерло. Лодките, които бяха изгубили пристаните си през Дългата нощ, се бяха забили в него и го бяха превърнали в неизползваем за моторизирания трафик. Автобусът продължи към Темпъл и когато по високоговорителя обявиха името на спирката, Петрович започна да се придвижва напред през наблъсканите мрачни пътници, докато накрая не заседна окончателно сред тълпата.

Автобусът се разтресе и спря. Вратите се отвориха. Неколцина от чакащите отвън се опитаха да се качат, преди пътниците да успеят да слязат. Последва ръгане и блъскане. Някой от външните, който беше успял да стъпи на първото стъпало, падна и това породи бъркотия и вън, и вътре.

Тя се уталожи скоро, тъй като повечето хора просто бяха твърде изморени, за да се ядосат както трябва. Единственото, на което бяха способни, беше да настъпят нечий крак или да смушкат някого с лакът в ребрата.

Петрович успя да се измъкне навън, заобиколи автобуса и отиде отзад, за да си вземе багажа. Вече беше близо. Завъртя глава и пред очите му наизскачаха имената на улиците и информацията, че от „Империъл" се предава пресконференция.

„На живо от Лондон" щеше да мине и без него. Той небрежно сви рамене. Университетът нямаше нужда от някакво си цапнато в устата руско хлапе, което да предизвика международен скандал, а Петрович не умираше от желание лицето му да се появи по екраните из цялата планета - така всички щяха да останат доволни.

Той тръгна по Фарингдън Стрийт. След потопа водата се беше оттекла в голямо блато под виадукта Холбърн и наоколо все още вонеше на черна кал. Петрович сви напряко към Смитфийлд. Капаците му показаха, че входът на болницата се намира вдясно от него.

И той го видя - ограден с бодлива тел и охраняван от полицаи, хора на ИВМ и едно картечно гнездо, укрепено с пясъчни торби. Наоколо, като избити зъби, бяха пръснати бетонени блокове, които да възпират самоубийците с камиони.