Саймън Мордън - Теории за полета

Петрович огледа сцената с критично око. Живееше в град, където болниците се смятаха за най-вероятните мишени. Намръщи се, защото мисълта го накара да изпита почти физическа болка. Преди доста време беше казал, че центърът няма да успее да издържи. И както обикновено, се беше оказал прав.

Там, зад укрепения вход, зад фасадата със заковани с дъски прозорци и сивите каменни стени, се намираше съпругата му.

Много неща се бяха променили у него и повечето от промените се дължаха на нея.

Най-накрая му позволиха да влезе и изтормозената жена на регистратурата му каза къде да намери Маделин. Към стената във фоайето беше монтиран широкоекранен телевизор и точно в този момент той показваше малката черна сфера - сребристите метални линии не се забелязваха, - която се носеше във въздуха, без да бъде поддържана от нищо. Отстрани се чуваха възбудени викове и един глас надвика шума: „Пасть забей!".

Изглежда, информационните агенции бяха успели да се доберат до хлапето с камерата в телефона.

Петрович погледна към табелката със списъка на болничните отделения и тръгна по коридора. Ботушите му поскръцваха шумно по балатума, за разлика от тихите стъпки на забързания болничен персонал.

Един от хората на ИВМ, преметнал през едното си рамо бронежилетка, а през другото - автомат, се приближаваше с накуцване към него. Двамата щяха да се разминат - Петрович отстъпи вляво и се приготви да кимне почтително, но мъжът също отстъпи встрани и отново се озова срещу него. Последвалите още няколко пресрещания не можеха да бъдат определени като случайност.

Една ръка се протегна и бутна Петрович назад. От гърлото на мъжа с руса щръкнала коса се разнесе ръмжене.

Петрович нямаше време за подобни глупости.

- Мудак - каза той и се опита да мине встрани. Последва ново блъсване към стената на коридора, този път по-силно. Гърбът на Петрович се удари в касата на една врата, а допряната в гърдите му длан се опита да го залепи за нея.

- Какъв ти е проблемът? - Петрович побутна с пръст очилата си нагоре и погледна войника в очите. Мъжът имаше ефрейторски нашивки, а на прикрепената към джоба му табелка пишеше „Андерссън" с две „с".

- Вие - отвърна Андерссън, - шибани цивилни. Ние проливаме кръвта си...

- И аз съм дал моя дял.

- ...проливаме я всеки ден, за да ви предпазим от Външните. - Той се наведе напред и изкрещя в лицето на Петрович, пръскайки слюнка на всички страни. - Не го заслужавате. Никой от вас. Особено някой страхливец, който очаква от жена си да излезе на улицата и да се бие, докато той си седи на задника.

Бронежилетката на Андерссън се плъзна от рамото му. Петрович се възползва от моментното му разсейване, вдигна рязко коляно, извърна се леко встрани и сграбчи колана на ефрейтора. Усука го на клуп, дръпна силно и блъсна наведената глава на Андерссън във вратата.

- Искам да си изясним нещо. - Петрович дори не се беше задъхал, а Андерссън лежеше на пода, свит на кълбо, и хълцаше. - Няма да подам оплакване заради това, нито днес, нито който и да е друг път. На всеки му е позволено от време на време да прави глупави грешки и очевидно този път беше твоят ред. Но ако отново ме пипнеш с пръст, ще ти го откъсна и ще ти го навра толкова дълбоко в жопу, че ще се наложи да глътнеш и една ножица, за да можеш да си подрязваш нокътя. Ясен ли съм?

Лежащият на пода мъж преглътна на сухо.

- Не я заслужаваш.

- Всяка сутрин й го казвам, но като че ли на нея й харесва да се навъртам наоколо. - Петрович изсумтя. - Ако ти подам ръка да се изправиш, ще я приемеш ли?

- Върви по дяволите.

- Тогава си лежи там и брой свои яйца. - Петрович отупа шинела си и се отдалечи. Видя, че две медицински сестри със зелени униформи и една техничка го гледат. Когато минаваше покрай тях, леко наведе глава настрани. - Хареса ли ви шоуто?

Техничката реагира с леко закъснение.

Хей, ти не си ли онзи, който...?

Който какво?

- По новините. Преди малко. Летящото нещо.

- Да. Вижте какво - рече Петрович, - може ли някой от вас да ме упъти към отделението за леки наранявания?

- Завий надясно накрая на коридора - отвърна техничката. - Но ти си много...

- Много умен ли? Знам. - Петрович понечи да тръгне.

- Известен. Исках да кажа известен.

- О, надявам се, че не. - Той махна пренебрежително с ръка и най-после забеляза табелата, която му подсказа накъде да върви.

Озова се пред двукрила врата с малки прозорчета и надникна през тях. Видя я да седи в чакалнята - беше отпуснала ръце в скута си и бавно прехвърляше зърната на броеницата си. Очите й бяха затворени, а устните й помръдваха едва-едва. До нея лежеше прилежно сгънатата й бронежилетка, върху която бе оставила шлема си. На пода беше започнала да се образува зеленикава локва от разтеклия се защитен гел.