Саймън Мордън - Теории за полета

Едната беше на мъж, млад, слаб, остър и гъвкав също като меча, който носеше на гърба си. В ръката си държеше автомат, чийто сгъваем приклад вече бе притиснат към рамото му. Носеше бронежилетка, но тя като че ли не затрудняваше движенията му по никакъв начин. Държеше се като самурай, какъвто винаги бе мечтал да бъде - и сега беше безумно верен на човека, който бе сбъднал мечтата му. И изобщо не се страхуваше.

Другата - Петрович си я спомняше като ужасена, замаяна от дима заложница и като свирепа, размахваща катана отмъстителка. Сега беше интелигентна бизнесдама, облечена с тъмносива права пола и с ушито по поръчка сако. Трудно му беше да я възприеме такава, но може би просто не се чувстваше комфортно край костюмари.

Мъжът, Миямото, стоеше плътно до работодателката си и не изпускаше от поглед крачещата по широкия площад фигура. Когато Петрович се приближи, той отстъпи леко назад - не защото искаше или защото се доверяваше на другия мъж; просто това се очакваше да направи.

- Здрасти - каза Петрович и от устата му излезе облак пара.

Соня Ошикора се усмихна.

- Радвам се да те видя.

Петрович побутна очилата си нагоре.

- Да. И аз теб.

- Доста време мина. Ти все само работиш и работиш. Може би...

- А може би не. Знаеш защо.

- Щастлив ли си, Сам? - попита тя. Беше си сложила червило. Преди не носеше.

- Щях да съм щастлив, ако градът не беше такъв пиздец. Губим го - шест месеца, година, две. Не мисля, че времето има значение. Вие можете да изхвърлите тонове говна, но въпреки това е...

- Неизбежно? Знам. - Тя се приближи до него и Петрович положи всички усилия да не отстъпи назад. - Винаги можеш да си тръгнеш. Много хора го направиха.

- Ти остана.

- Но ти не си тук заради мен, нали?

- Не - отвърна той. - Светът доста се обърка и аз вече не знам къде ми е мястото. Чу ли за вчера?

- Разбира се. - Тя прокара пръсти през бретона си и косата й се разпиля по гърба й като дъждовни капки. - Коя е блондинката?

За миг Петрович се зачуди за какво говори.

- О, тя ли. Макнийл. Тя е, ъъъ... една от моите студентки.

- Има ли си първо име?

- Да. Казва се... - Той погледна замислено нагоре. - Файона. Точно така.

- И какво мисли Маделин за това?

- Нищо не каза. Едва сега осъзнавам, че изобщо не изглежда възхитително, а съм го гледал десетки пъти. - Той сви рамене. - Просто се потопих в мига. Прегръщам и Хуго почти толкова силно.

- Внимавай, Сам. - Соня го погледна косо. - Ти може и да не разпознаваш увлечението, но аз да.

Петрович я погледна обидено.

- Наистина ли?

Тя кимна.

Той потърка брадичката си. Бодеше. Тогава си спомни за какво е дошъл.

- Хари Чейн.

- Да. Той. Какво иска? - Антипатията ясно си пролича в тона ?.

- Очевидно ЦРУ са пристигнали в града, и то не за да зададат любезно няколко въпроса. Сестрата на Соренсън също е тук и според Чейн двете неща са свързани. - Петрович пъхна ръце в джобовете си. - Предложих му да им разкажем всичко, вместо да се опитаме да го прик-рием. Информацията трябва да се споделя и всякакви такива.

- А баща ми? - попита Соня. - Нали се сещаш...

- Точно затова реших, че засега е по-добре да си мълчим. - Петрович вдигна лице към небето. - Но няма как да го пазим вечно в тайна. Ще трябва да мислим в перспектива. Какви искаме да бъдем след пет години?

Десет години? Ако ще живеем ден за ден без ясна представа за бъдещето, това ще ни убие. Не става въпрос просто за оцеляване, нуждаем се от нещо повече.

- Сам...

- Години наред се криех. Това ми донесе само нови неща за криене. - Той отпусна глава. - Изморих се, Соня. Световната преса ме очаква, и то само защото успях да накарам една топка с размерите на грейпфрут да полети. Дори не ме затрудни. Онова, което направихме в Дългата нощ - то вече си беше трудно и не можем да кажем на никого за него.

- Прав си - отвърна тя. - Ако искаш да избягаш, разполагам с пари и контакти; винаги можем да избягаме заедно.

Макар да се усмихваше, докато го казваше, Петрович знаеше, че говори сериозно. Думите й проникнаха много по-дълбоко, отколкото би могъл да стигне мечът на Миямото. Сърцето му затуптя бързо и по кожата му изби пот. Тогава в главата му се зароди една колеблива, но възбуждаща мисъл.

- Знаеш ли какво? - рече той. - Това изобщо не е лоша идея.

Тя ахна и притисна нежната си ръка с идеален маникюр към колосаната си бяла блуза.

- Мислех си, че подобни неща стават само във фил-мите - продължи той. -Не, наистина. Бихме могли да избягаме всичките. Но това изисква сериозна подготовка.