Саймън Мордън - Теории за полета

Тя си пое дъх.

- Какво имаш предвид?

- Ще ти кажа, когато намеря някои отговори. Междувременно, какво ще правим с Шарлът Соренсън?

- И с ЦРУ - додаде Соня.

- Нямам доверие на тази задница. Но сестрата на Соренсън ще дойде тук, а тя не ми изглежда като жена, която би търпяла глупостите на когото и да било.

- Аз ще се оправя с нея. - Соня се бе възстановила от моментния си шок. -Не е нужно дори да узнава за твоето съществуване.

- Няма как да знаеш какво и е казал Соренсън.

- Значи, аз ще се оправя с нея - повтори тя.

- Не по този начин. - Петрович най-накрая схвана подтекста на думите й и поклати глава. - Ако иска да ме види, недей да й пречиш. Това само ще засили подозренията ?. И като стана въпрос за това, аз имах много доб-ри причини да убия брат ?. И ако трябва да й ги обясня, ще го направя.

А аз ще защитя баща си, Сам. Дори от теб.

- Да. Знам. - Той се почеса по врата, докосвайки студената метална халка, която се подаваше леко над кожата му. - Виж какво, по-добре да вървя. Трябва да намеря някоя задна врата, откъдето да се вмъкна.

- Трябва да се радваш, Сам. Ти доказа, че уравненията ти са правилни. -Тя леко докосна ръката му. Петрович отстъпи назад и се залюля на едната си пета, готов да се обърне. - Ела някой път да видиш парка.

- Не съм сигурен за това. Веднъж вече изкачвах ония стъпала - не съм сигурен дали искам да го направя втори път. - Той загриза палеца си. - Сега вече използвам асансьори. От време на време. Но не и вашия.

Петрович се обърна и махна с ръка към неподвижната като статуя фигура на Миямото. Пешовете на шинела се усукаха около тялото му и той се отправи към Хайд Парк.

Когато стигна до лабораторията, настроението му съвсем се беше скапало. Петрович хвърли шинела си върху проядената от киселини пейка и ритна един стол.

- Всё говно, кроме мочи.

Тогава осъзна, че за пръв път от два часа е съвсем сам, обграден от тишина, която караше ушите му да кънтят. Седна до едно бюро - като че ли беше това на Домингес - и си свали очилата.

До дигиталната фоторамка, която показваше испански пейзажи, беше оставена наполовина празна чаша кафе. Което означаваше, че е наполовина пълна; той я сграбчи с благодарност и изпи жадно хладката течност на големи глътки. Не беше и ял, затова започна да преравя чекмеджетата на бюрото си -същите онези, в които държеше запасите си от храна.

Нищо. На всичкото отгоре, след нелепата пресконференция, състояла се във фоайето, не се осмеляваше да слезе и в стола. Полицаите от охраната бяха напълно безполезни, предпочитаха да снимат с фотоапаратите си, вместо да се опитат да опазят реда. Но дори когато се съг-ласи да отговори на някои въпроси и седна върху плота на рецепцията, за да се издигне над тълпата, никой нямаше достатъчно акъл, за да му зададе въпрос, свързан със самия експеримент. Никой не се опита да разбере какви физически принципи стоят зад въпросното явление или да го разпита за насоката на бъдещите му изследвания.

А най-много го ядосаха непрекъснатите подвиквания:

- Как се чувствате?

Те търсеха сензация, а не просвещение.

Петрович ги отпрати с едно ядосано изръмжаване и си проправи път с лакти през тълпата към някое по-спокойно място. От трън, та на глог.

Цялата университетска йерархия, повлякла със себе си адвокатите по патентите, се опита да го омотае с толкова сложни словоизлияния, че той едвам успя да се измъкне. Накрая не подписа нищо; не потвърди никакъв понататъшен курс на действие, не подпечата с палец нито един документ, чието изчитане щеше да продължи до края на жизнения цикъл на вселената.

- Не може да има авторско право над физиката - разнесе се нечий глас.

Петрович вдигна поглед, но видя само някакво размазано петно. Потърси опипом очилата си и внимателно закачи телените рамки зад ушите си.

Макнийл; тя също не си беше направила труда да се преоблича за пред пресата. Същите стари дънки и стар пуловер, никакъв грим или бижута.

- Моля?

- Онова, което казахте: не може да има авторско право над физиката. - Тя седна на ръба на бюрото на Домингес. - Съгласна съм с вас.

- Да, какво да ти кажа. Никой не се интересува какво мислим ние. Вече не.

- Той се почеса в ъгълчето на едното око. - Снощи сънувах, че съм в някакъв парк - някъде на топло, не тук, - и мястото бе пълно с деца. Малки деца, бебета, току-що проходили, тийнейджъри. Нямаше нито един възрастен като нас. Те всичките имаха сфери и си играеха с тях. Търкаляха ги по земята, тупаха ги и те отскачаха от земята и се въртяха, хвърляха ги надалеч и тичаха след тях. Някои от по-големите си бяха измислили някаква игра, подобна на футбола, и използваха дърветата за странични греди, а други бяха заболи сферите в дървени табла или дъски и сърфираха във въздуха. Всички изглеждаха така, сякаш адски се забавляват - и никой не им казваше да върнат сферите, защото са нарушили авторското право.