Любомир Николов: Десетият праведник

Счетоводителят натопи гъшето перо в мастилницата, повдигна го и съсредоточено се загледа в увисналата черна капка.

— Мишин е превишил кредита. Не знам дали…

— Дай му — обади се отстрани Гастон. — С Мишин имаме уговорени сделки.

— Трябваше да ме информирате по-рано, мосю — опъна се Жанвие без следа от почтителност. — Така не се работи. Добре, записвам. Иван Мишин… сто на кредит… куриер…

Изпод перото му се занизаха криви кодови знаци. Леко усмихнат, Гастон погледна Николай и вдигна рамене, като че искаше да каже: „Какво да му придиряш, интелигент.“ Без да се бавят, хората отстрани се заеха да отброят опаковките. Зад Николай вече търпеливо чакаше Баска, следван от още пет-шест души. Останалите слизаха по сипея; в края на колоната навъсеният младеж държеше юздите на инатящото се муле. Николай отстъпи от сандъците, свали раницата, извади отвътре голяма мушамена торба и нахвърля в нея кибрита. Не си направи труда да ги брои — Гастон бе разстрелял неколцина от хората си за дребни мошеничества, а останалите бяха усвоили добре урока. С раницата в едната ръка и торбата в другата той мина към сипея, седна на плосък камък и отново изсипа кутиите. Наблизо двама бандити вдигнаха за раменете трупа на войника и го помъкнаха към дерето. Ботушите на убития се тътреха по разбития асфалт с дразнещ прекъслечен звук.

Николай въздъхна и се зае да подрежда грижливо товара в торбата. Прекалено много смърт имаше в тази професия. Всъщност в целия свят имаше прекалено много смърт след Колапса. Човек постепенно привикваше с нея и преставаше да й обръща внимание — също като воловете, които лениво преживяха, без да поглеждат към проснатия в краката им мъртвец. Това бе важно — преживянето, храната, животът, червените картонени опаковки с по сто клечки във всяка. Беше виждал да убиват човек за почти празна кутийка кибрит… а и за по-дребни неща. Какво оставаше после? Само влажно пурпурно петно върху сухата пръст в канавката, пръснати сини гилзи и някое дребно наследство за живите, като този автомат в ръцете на завърналия се бандит.

Бандитът огледа трофея от всички страни, забеляза погледа на Николай и му намигна съучастнически. След това метна автомата през рамо и се отдалечи. Плячката не беше кой знае каква, огнестрелно оръжие все още се намираше в изобилие, но благоразумните хора се запасяваха отрано. Старият свят бавно си отиваше, а бъдещето… кой ли би могъл да каже какво щеше да донесе то? Във всеки случай новата цивилизация щеше да се нуждае поне от един век след Колапса, за да придобие някаква по-определена форма — ако човечеството доживееше дотогава. Ясно бе едно, че през последните десетилетия всичко върви към опростяване, и в този смисъл далеч по-предвидлив изглеждаше Деде, който тъкмо прибираше рязаната ловна пушка изпод краката на воловете. Тя щеше да служи много по-дълго, поне докато има кой да произвежда барут.

Последната кутия легна на място. Николай подгъна свободния край на мушамата, извади одеялото от раницата и намести вътре торбата с дъното нагоре. Кибритът бе деликатен товар, с него трябваше да се внимава. Едно намокряне можеше да му свали цената наполовина, а току-виж и направо да го превърне в шепа безполезни клечици.

— Хей, нали ти си Ник Бенев?

Той надигна очи. Пред него стоеше рижият помощник и смутено пристъпваше от крак на крак, стискайки неголям вързоп.

— Гастон каза да ти предам това — добави помощникът, набута вързопа в ръцете му и бързо се отдалечи.

Изпод платното се носеше лек мирис на шунка. Николай неволно попипа носа си, за да провери дали наистина е изтънял чак толкова, и замислено поклати глава. Смешно и тъжно — хора, които можеха да убият човека, без да им мигне окото, се смущаваха, ако им хрумнеше да сторят добро. Е, Гастон бе прав за себе си. Не трябваше да допуска да го заподозрат в мекушавост. Иначе цялата му власт отиваше по дяволите, както неведнъж се бе случвало в занаята.

Без да проверява какво има в пакета, Николай го сложи върху кибрита, затегна раницата, после пренави одеялото и го пристегна най-отгоре с брезентовия капак. Забеляза Баска да се отдалечава с широка крачка нагоре по сипея. Правилно, нямаше време за губене. След оная ракета можеха да очакват всеки момент въоръжен отряд от фабриката.

Той стана, метна раницата на гръб и закрачи по пътя покрай нетърпеливата опашка от куриери. Момчето с мулето стоеше последно. Някакъв неосъзнат импулс накара Николай да спре до него и да го огледа. Беше съвсем младо, на не повече от осемнайсет години, с къдрава черна коса, дълги ресници като на момиче и едва набола брада. В тъмните му зеници тлееше сдържана предпазливост, сякаш искаше да вярва на живота, а не смееше да забрави някакви предишни сурови уроци.