Любомир Николов: Десетият праведник

— Как се казваш? — запита Николай.

Очите на хлапака го погълнаха изведнъж, прецениха го мигновено и решиха, че засега не е опасен. Но ръката му — навярно съвсем неосъзнато — отпусна юздите и посегна настрани, към ножа.

— Джовани… — И малко по-предизвикателно: — Джовани Стерца.

— Добре, Джовани Стерца. Желая ти успех. Пази се от пътеките, сега по тях няма да е спокойно.

Преди момчето да отговори, Николай му обърна гръб и продължи по пътя. Забеляза Гастон от другата страна на фургона и му махна за сбогом. Шефът на бандата само кимна едва забележимо. Не можеше да си позволи да се размеква пред своите хора, някои сигурно с нетърпение чакаха сгоден случай да го обявят за остарял. В престъпните среди човек се пазеше от емоциите като от чума. Николай не познаваше друг сантиментален мафиот освен Мишин. Но пък Мишин беше особен случай…

Той прескочи събореното дърво и се обърна за последен път. Сцената зад него изглеждаше мирна, почти идилична. Убитите войници бяха изчезнали в дерето, куриерите чакаха на опашка пред Жанвие, бандитите кротко седяха в подножието на насипа, а изоставените коне пасяха крайпътната трева. Отдалеч не си личеше от какво са петната по асфалта; напомняха по-скоро разлята вода, отколкото кръв.

Продължи. Новият завой закри мястото на засадата и той остана сам сред света, където единствено разбитият път подсказваше за съществуването на бавно западащата цивилизация. Малко по-нататък отдясно се разкри пътека — тъмен тунел под преплетените корони на буковете. Песъчливата почва беше разровена от стари пороища и цялата обсипана с едри камъни, още пазещи спомена за свирепата сила на планинските води.

Само за половин час, каза си той. Само тридесет минути и после ще трябва да се отклоня. Пътеките са несигурни.

Сянката на дърветата го погълна и шосето опустя до идването на следващия самотен пътник.

Последните дървета се източваха като език напред към седловините между двете долини. Отляво долу лъкатушеше сравнително добре поддържан землен път, над него лъщяха релсите на теснолинейката за Алтщуфе. Близо до седловината беше гаричката — прясно белосана малка сграда от началото на миналия век — с островърх червен покрив и часовникова куличка. Зад нея имаше зеленчукова градина, няколко плодни дръвчета и навес за дърва. В тази зелена гориста долина всичко изглеждаше удивително мирно и спретнато, дори насипът на железопътната линия бе изравнен с типично немска педантичност и очертан с бели линии, макар че влакове едва ли минаваха по-често от три-четири пъти месечно. Самото село не се виждаше, закриваше го планинският склон, обрасъл с гъста смесена гора. Само тънка струйка дим издаваше къде е общинското Огнище. По-нататък във висинето се забиваха сиво-синкавите отвесни зъбери на Ветерхорн с полепнали по тях искрящи ивици сняг. Няколко бели раздърпани облака висяха неподвижно в ясното небе над върха.

В долината отдясно стадо угоени петнисти крави пасяха буйната алпийска трева. От време на време в тишината се разнасяше звън на хлопатари. Едро рошаво куче обикаляше между краката на невъзмутимите добичета и душеше нещо по земята. Застанал малко под седловината, един човек в синя униформа и с фуражка на главата се подпираше на тоягата си и гледаше разсеяно към стадото. Явно не бързаше за никъде.

Николай седеше в покрайнините на гората и се мъчеше да измисли решение. Човекът с униформата бе досадна пречка. Ако минеше през дясната долина, нямаше начин да убегне от погледа му. Отляво не се мяркаха хора, но в гарата сигурно имаше някой, а освен това по-нататък склонът ставаше открит и се забелязваше от селото. Оставаше му само една възможност — да се отклони през гората далече надясно и да заобиколи зад следващия хребет. Това щеше да отнеме около час, обаче друг изход просто не виждаше. След днешния обир всяка среща криеше рискове.

Нещо изшумоля наблизо. Той се обърна стреснато, очаквайки да зърне случайно минаващ дървар или пастир. И застина. Само на десетина метра зад гърба му в зеления полумрак стоеше едър елен с огромни разклонени рога. Животното гледаше към Николай с лек интерес и без страх, сякаш разбираше нежеланието му да издаде присъствието си. Няколко крачки по-назад сред сенките пристъпваха от крак на крак пет или шест кошути с малки. След Колапса планините постепенно се превръщаха в истинско животинско царство. Цивилизацията отстъпваше позициите си и зверовете се размножаваха с изумителни темпове, бързайки да наваксат узурпираната от векове свобода.