Любомир Николов: Десетият праведник

— Вечно си на сухо — поклати глава Гастон. Каза го без укор, по-скоро дори с леко уважение. — Как успяваш? Уж добре печелиш…

— И аз не знам — вдигна рамене Николай. — В тая скъпотия парите изтичат неусетно.

— А и ти не се хващаш на работа, докато не те налегне глад. Слушай, Ник, по приятелски ще ти предложа изгодна мисия. Свършиш ли я, после можеш да се оттеглиш до края на живота си. Един-два курса през планините. Плащат в австралийски долари.

Николай подсвирна:

— Австралийски? Без майтап? И какъв е товарът?

Макар че наблизо нямаше никой, главатарят се огледа и снижи глас:

— Диаманти.

— Ясно. Значи сега работиш за йоанитите. Без мен, мой човек. Извинявай, с тия неща просто не се захващам. За диаманти разстрелват на място.

— И за кибрит разстрелват — възрази Гастон.

— Да, обаче щом веднъж се освободя от товара, аз съм чист. А ако чуят, че съм се забъркал в диамантена афера, няма да проверяват дали е вярно, или не. Без мен, казах вече. Защо не предложиш на Баска?

— Предложих му — неохотно призна французинът.

— И какво?

— Не иска и да чуе за йоанитите. Съвсем е откачил старецът. Разправя, че са сатанински чеда.

— Може и да е прав. Мразя фанатиците от какъвто и да било цвят. Тръпки ме побиват само като ги видя.

Гастон нетърпеливо махна с ръка.

— И аз ги мразя, ако искаш да знаеш. Обаче работата си е работа. Петнайсет килограма диаманти чакат прехвърляне, а пък аз нямам добър куриер.

— Гледаш да се отървеш от горещия картоф? — усмихна се Николай.

Веднага съжали за закачката. Лицето на главатаря стана безизразно и непроницаемо, само през цепките на присвитите очи се процеждаше хладно недоверие.

— Значи отказваш?

— Отказвам — въздъхна Николай. — И ако вярвах, че ще ме послушаш, бих те посъветвал да върнеш стоката.

— Австралийски долари — напомни Гастон.

— Да вървят по дяволите с австралийските си долари! Човече, това са диаманти! Бих приел всякакъв товар — кибрит, запалки, лекарства, дори бензин, макар че мразя бензина. Но диаманти… Йоанитите са смахнати, те не мислят за утрешния ден. А ти си готов да подложиш под удар цялата професия, защото ако надушат властите, няма да мирясат, докато не разнебитят куриерската мрежа. Досега просто ни търпят, защото разбират, че в крайна сметка без нас не може. При това нямат нито достатъчни сили, нито особено желание да блокират планините. Разчуе ли се обаче, че работим за тези йоанити, в играта ще влязат селяните. Знаеш ги колко са суеверни напоследък. Иска ли ти се да бягаш от тълпа селяци, въоръжени с вили и ловни пушки?

Беше се разгорещил и навярно щеше да говори още, но откъм завоя на пътя долетя крясък на сойка. Гастон му направи знак да мълчи и бързо надяна на главата си черна качулка с прорези за очите и устата. Хората от засадата по сипея също се маскираха с неловки предпазливи движения, като се стараеха да не се подават иззад укритията. Някъде изтрака съборено камъче, спря и отново настана звънтяща тишина.

Сетне в тишината нахлуха нови звуци — тропот на бавно пристъпващи коне, скърцане на зле смазани колела и громолене на железни шини по камъни и буци асфалт. Гастон пое автомата и освободи предпазителя. Изглеждаше все така спокоен и уверен в успеха. Очите му гледаха през дупките на качулката предизвикателно и леко развеселено, сякаш се готвеше да спечели наградите от някое стрелбище на селски панаир. Един ден ще му видят сметката, помисли Николай. Ще го гръмнат по най-глупав начин и даже няма да разбере какво го е сполетяло.

Тропотът се засилваше. Внезапно иззад завоя се появиха първите двама конници — едри мъже в маскировъчни комбинезони и с каски на главите. Яздеха редом с еднакво напрегната изправена стойка, подпирайки на лакът вдигнатите към небето автомати. Не гледаха към пътя, очите им шареха по сипея и дърветата над него, търсеха признаци за засада. За момент погледът на единия плъзна по храста и Николай неволно се сви, макар да знаеше, че клонките го закриват надеждно.

Следващите двама бяха въоръжени с американски автоматични карабини и ги държаха косо пред гърдите си. Нервни са, помисли той. Тишината ги плаши. Конете, усетили тревогата на ездачите, също пристъпваха нервно и въртяха очи. На няколко метра след тях идваше блиндираният фургон, теглен от флегматични волове. Каруцарят бе цивилен, но на капрата до него седеше войник с лека картечница. Николай усети как нещо хладно и тръпнещо се стяга в стомаха му. Работата ставаше прекалено сериозна. Както обичаше да казва Мишин: стигне ли се до стрелба, обирът е наполовина провален.