Любомир Николов: Десетият праведник

Вече беше съвсем близо до групата, когато Баска извърна глава и се втренчи в него. От погледа на тъмните му очи лъхаше някаква страшна енергия и Николай спря за миг, като че се бе натъкнал на невидима преграда. Старецът бе пил прекалено много, разбра той. Прекалено много дори за своите почти неограничени възможности. Не беше пиян, по-скоро изглеждаше изпаднал в онова странно състояние, когато алкохолът смъква завесата на смисъла, прикриваща цялата нелепост и безцелност на света.

Баска кимна — едва доловимо, но с такава властност, че Николай не усети как преодоля делящите ги крачки и застана пред него. Като със зло куче, въртеше се в главата му натрапчива мисъл. Като със зло куче, не бива да показваш, че те е страх. И все пак се боеше — не толкова от легендарния крив нож на Баска, колкото от мъртвешкия хлад на бездънните очи.

— Не е за него, момче… — Старецът изричаше френските думи грубовато, с отсечено „р“ и в същото време малко размазано и неясно. — Не е за него, тъй да знаеш.

Той помълча, без да изпуска Николай от поглед. Искаше да се увери, че е разбран. Настояваше, заповядваше да бъде разбран… Може би беше готов да посегне към ножа, ако събеседникът го разочарова. И това не идваше от виното — не, имаше нещо повече.

— За кого не е? — запита Николай. С едва доловимо движение плъзна ръка назад, към кръста си, където беше собственият му нож.

— Не посягай, момче! — отсече Баска. — По-бърз съм, знаеш. Не ми е до игри сега.

— За кого не е? — повтори Николай. Вариантът с ножа отпадаше. По-добре да се преметне надолу по склона и да отскочи зад близкото дърво. Да, така щеше да е най-добре.

— За онзи хлапак — в гласа на Баска изведнъж прозвуча умора и удивително, от това френското му произношение стана по-ясно. — Момчето с мулето. Не му е дошло още времето. И твоето не е дошло. — Той отново надигна шишето, после избърса устни с опакото на китката си и в погледа му за момент просветна насмешка. — Ти не беше по-свестен от него, когато дойде за пръв път… Помниш ли? Бензиновия склад в Кастилионе, а? Продупчената туба… Как се отърва от кучетата, момче?

За част от секундата миналото оживя, връхлетя като изстрел… не, като свистенето на куршум над безкрайния полегат склон, където билото се издига нейде недосегаемо далече в изумително синьото небе. Безмълвна, ужасена молитва… само не в тубата… не в тая проклета туба с бензин, която тежи неимоверно и бълбука при всяка мъчителна крачка към спасението. А невидимият стрелец се цели, без да бърза, навярно има оптически мерник, и къде другаде ще се цели, освен в тубата? Отпред излита фонтанче от пръст и трева… Крачка, крачка, крачка… Мускулите на прасците и бедрата се напрягат до скъсване, но не могат да ускорят изкачването… Оглушителен звън край самото му ухо и веднага след това отвратителното бръмчене на рикоширал куршум, рикошет, рикошет, слава тебе, Господи, значи още малко живот. Тежкото свистене на дишането в пресъхналото гърло се слива с гръмотевичните удари на сърцето, отекващи в слепоочията, но дори и през тези всеобемащи звуци си пробива път далечният злобен, задавен лай на кучета. Ето как са открили следата — по мириса, по капките бензин от онази едва забележима дупчица в ръждивата тенекия. Лаят наближава, едната ръка изважда пистолета, другата посяга към ножа, но билото е още далече и всяко забавяне тук, под прицела, значи смърт или още по-лошо, куршум в тубата…

Стиснатите му зъби изхрущяха. Той с мъка отпусна челюсти и сега вече имаше достатъчно злоба, за да кръстоса поглед с погледа на Баска.

— Всички сме грешили, старче.

Баска се изкикоти тихичко, безрадостно.

— Да, момче, всички сме грешили. И аз съм грешил, да знаеш само колко съм грешил… Ако се намери кой да ме измие за полагане в гроба, ще прочете по кожата ми цяла книга на грешките. Не с перо изписана, ами с олово и хладна стомана. Но има там горе някой, който отпуска всекиму времето. И този някой е решил, че днес не ви е ред — нито на тебе, нито на хлапака с мулето.

Той помълча, облиза напуканите си устни и придърпа одеялото малко по-надолу. Старецът е откачил, помисли Николай, никога през живота си не е говорил толкова много. Изведнъж му се стори, че откъм легналия човек полъхва вятър, тежък, плътен вихър, изпълнен с леден дъх на пустота, прах и тлен. Неволно надигна ръка към лицето си, но вихърът отмина, остана само острият, изпитателен поглед на Баска.

— И ти го усети значи, а, момче? За пръв път ли ти е? Нищо, ще го запомниш за цял живот. Отдавна беше, много отдавна… Тъкмо навършвах единайсет, когато Карлос Ел Коете влезе в кръчмата на Кастилеца… и когато Фелипе му рече: „Здравей, братко. Отдавна не сме се виждали“, всички усетихме този мирис, затова излязохме навън, а някой изтича да повика свещеника… Защото човек не бива да умира без Господа…