Любомир Николов - Десетият праведник

Господи, за какво мога да им трябвам тъкмо аз?

Отпред имаше завой и там зелената завеса на дърветата се разкъсваше. Смъквайки в движение раницата, Николай изтича нататък, спря, измъкна бинокъла и с инстинктивно точен жест хвана шосето в обективите.

Пуст. Пътят бе пуст, конниците бяха изчезнали в селото, а преследвачи не се виждаха никъде. Освен ако точно сега минават през предишното село, опита да се успокои той, но мисълта бе нелепа. Ония не биха бързали така, стига да разполагаха с толкова голяма преднина.

Прибра бинокъла. Мозъкът му работеше бавно, с усилие, като че не желаеше да признае очевидното. Конниците не бягаха от никого и това можеше да означава само едно — че самите те са преследвачи. Осем или девет души, пратени подир него. Защо, отчаяно се запита Николай. Заради сто кутии кибрит? Проклятие, сто кутии не са лоша плячка, ама просто не си струват труда! Не, не можеше да бъде това. Какво друго? Кръвно отмъщение? Възможно… Ако случайно някой от загиналите при обира се окажеше близък на Баумщед, ако бяха узнали за неговото участие, ако по някакъв начин бяха открили следата му…

Метна раницата на гръб и побягна.

Обувките сякаш изведнъж бяха натежали на краката му и в тишината на пустия път тропотът им отекваше зловещо и обречено. Между плешките му се стичаха вадички пот. Той се опита да потисне страха, да се убеди, че всичко може да се окаже съвпадение, но знаеше от опит, че в занаята съвпадения няма. Каквато и да беше причината, конниците търсеха него и най-вероятно бяха от хората на Баумщед. Кръвта туптеше в слепоочията му като удари на часовниково махало, отмерващо безмилостния ход на времето. Колко оставаше още до теснината? Километър? Трябваше да стигне до там, преди да го догонят, това бе единственото спасение. Дори в най-добро разположение на духа главорезите на Баумщед не бяха приятна компания и ако наистина гонеха него… просто не искаше да мисли какво би последвало. Като Валешински… като Китаеца или много по-лошо…

Дъхът изгаряше гърлото му, дробовете болезнено се напрягаха за още по-дълбока глътка кислород, а пътят се приближаваше мъчително бавно. Зад всеки завой очакваше да зърне тесния процеп в скалите, където би намерил спасителното убежище — и всяко ново разочарование отнемаше частица от силата му. Няма да издържа, помисли той, няма да стигна. Проклет занаят! Само да се отърва и зарязвам всичко, ей Богу, зарязвам го! Стар съм вече за тия игри, нека ги играят такива като онзи хлапак с мулето.

Но през бученето на кръвта в ушите му ненадейно проникна един друг, благословен звук — плисък и бълбукане на вода отляво, от дерето. Знаеше какво означава това: потокът беше по-близо, коритото му се изкачваше към пътя и скоро щеше да наближи съвсем. Още малко, може би зад следващия завой! Той напрегна последни сили, успя някак да ускори бяга си и се озова на завоя в момента, когато изотзад долетяха бесните удари на копита.

Теснината беше пред него — огромен процеп в отвесните скали отдясно, откъдето изскачаха пенестите води на потока и се хвърляха надолу под моста на шосето. Без да усеща нозете си, Николай затича нататък през избуялата трева, по отдавна обраслата пътека, където вече никога нямаше да стъпи крак на турист. Насреща му лъхна хладен въздух, примесен със ситни водни капчици. Надясно, надясно! Край подножието на стената унило се гушеха съсипани от времето останки от ресторантче със стърчащи в празните витрини назъбени парчета стъкло. Потокът бе съвсем близо. Почвата ставаше влажна, от теснината долиташе многократно усиленият рев на водопадите. За миг Николай зърна в калта пред себе си отпечатък от малка подкована обувка, но нямаше време да мисли за Джейн, защото откъм пътя затрещя автомат и последните остатъци от витрините на ресторанта се разлетяха като искрящи фойерверки. Воден дори не от волята, а от инстинкта, той зави наляво и се озова пред тясното желязно мостче над потока, което продължаваше по отсрещния бряг и се изкачваше нагоре по скалата със серия от стълбички и площадки.

Сега идваше най-лошото. Николай сви рамене, приведе се и побягна над водата. Хлъзгавото желязо громолеше под стъпките му. Разбираше, че се вижда като на длан и че с един откос могат да го свалят, ала, кой знае защо, гърмежите се бавеха. Дали пък не се надяваха да го хванат жив? Мостчето свърши, отпред имаше няколко ръждиви стъпала, той ги преодоля с два скока и още докато летеше нагоре, три или четири автомата удариха едновременно. Изстрели и бучене на вода, трясък на раздробена скала, дъжд от ситни каменни парченца, пред очите му се въртяха нови стълби и нови площадки, сега завой обратно, напред по терасата край мократа отвесна канара, навътре, към спасителния мрак на процепа, искри от куршум по железния парапет, напред и навътре, напред и навътре… Тишина.