Любомир Николов - Десетият праведник

— Отсам, искаш да кажеш. И как се минава през охраната? Или за съотечественици правят изключения?

Николай поклати глава.

— Никакви изключения. Патрулите карат по старата система — първо стрелят, после проверяват. Тъй че всеки се спасява, както може. Повечето пресичат нощем…

— Но не и ти — подхвърли Джейн.

— Не и аз. Тогава има кучета. Мразя кучетата… — Той посегна към втората бутилка и с учудване забеляза, че и тя вече е празна.

— Аз също ги мразя. Ял ли си куче?

— И по-лоши работи съм ял. Не ме прекъсвай. Докъде бях стигнал?

— Че не пресичаш нощем — подсказа тя.

— Точно така. Гледай сега — Николай се надвеси над масата. — Тази бутилка тук е селото, в което се намираме. Пътят продължава насам… След около два километра завива наляво, успоредно на границата, и там никой не пази.

— Защо?

— Защото не може да се мине. Пътят лъкатуши в подножието на отвесна стена. Пет километра по-нататък е проходът, само че на него винаги има патрул.

Джейн се изкикоти.

— Гатанка! Също като онази за зелето, козата и вълка. Откъде минаваш тогава?

— Ето оттук — тържествено посочи той въображаемото място върху покривката. — Теснината Горж дю Созе. Някогашна туристическа атракция, но след Колапса никой не ходи натам… Как си с катеренето? Маршрутът край водопадите е труден, тъй да знаеш.

— Ще се справя — обеща тя.

Николай тежко се надигна от стола. Коленете му бяха омекнали. Не биваше да пия толкова, помисли той. Заобиколи масата и потупа Джейн по рамото.

— Хайде, край на празника. Трябва да си лягаме. Късно е вече, а утре ни чака дълъг път.

Тя се обърна към него и започна да се изправя — някак неловко, забеляза Николай, защото мястото помежду им беше съвсем малко и някой трябваше да отстъпи, но не отстъпваше нито той, нито дамата; столът се люшна, падна назад, телата им се докоснаха и внезапно той почувства как през дрехите прелита разтопената вълна от нещо, което несъзнателно бе сдържал през цялата вечер — отначало с яда и досадата към нея, после с дълбокомисления разговор. Ръцете му се сключиха зад гърба й, докато нейните се вкопчваха в реверите на сакото и го придърпваха надолу и напред, към дълбоките, загадъчни нефритови очи. В стаята сякаш изведнъж бе станало много горещо, челото му пламтеше и не му достигаше въздух — може би от неподозираната сила, с която го стискаше Джейн. Лицата им се докоснаха, той усети с устни ъгълчето на нейните устни, ала когато ги потърси, те се отдръпнаха, бягаха от него и задавеният й дъх пареше ту едната, ту другата му буза. Дясната й ръка го отпусна и през жарката мъгла, изпълнила цялото му съзнание, прелетя тревожната мисъл, че тя иска да го отблъсне. Но вместо това почувства как тънките пръсти хванаха вратовръзката му, трескаво я задърпаха насам-натам, докато възелът се разхлаби, и в този миг устните им най-сетне се намериха — не с нежност, а с грубото нетърпение на някаква непоносима жажда, с яростта на необяснимо съперничество и надпревара към неосъзната, безкрайно далечна и същевременно толкова близка цел. Светът бе изчезнал, оставаха само треперещите от напрежението на копнежа лица, оставаше опората на масата, без която отдавна биха изгубили равновесие… и оставаше тъпата, влудяваща съпротива на дрехите, които не искаха да се поддават, не искаха да отстъпят пред забързаните, несръчни движения. Ръцете им се блъскаха, преплитаха се, дърпаха и късаха, синьото сако полетя на пода, след него ризата; зелената рокля се смъкна надолу през острите мънички рамене и кой знае как и след колко задъхано време вече нямаше преграда между телата им; твърдите като камъчета връхчета на гърдите й изписваха причудливи арабески по голата му кожа. Тя отново се вкопчи в него, повлече го назад с цялата си тежест и плотът на масата се озова под тях. Нейде безкрайно далече, сякаш в друг свят, отзвъня и заглъхна трясъкът на строшени чаши. За момент Николай отвори очи и зърна пред лицето си бялата покривка с винено петно, разпръснато на всички страни като избухваща звезда. Сетне безплътната мъгла го погълна и нямаше нищо освен податливото, жилаво и гъвкаво безименно тяло под него, сляпото дирене, пулсиращото желание и внезапното разтърсващо докосване на нейната ръка, която го поведе, насочи го към още по-дълбок мрак, забрава и всеобятна първична топлина, където падат оковите на времето, пространството и собственото „аз“.

Много по-късно, когато вече лежаха един до друг в спалнята на горния етаж, той се сети да запита: