Любомир Николов - Десетият праведник

Чувстваше се изстискан и смачкан като мокър парцал, ала осъзнаваше, че е изгубил прекалено много време. Преследвачите можеха да се появят всеки момент. Застави се да стане и да закрачи напред. Рамото му се триеше в хлъзгавата влажна скала, но той не смееше да мине по-вляво — боеше се, че ако коленете му се подгънат, ще се преметне през парапета.

Двадесетина крачки по-нататък започваше нов завой. Тук Николай спря и се обърна. Добра работа беше свършил. Шест метра от тясната тераса бяха изчезнали и само дупките от изтръгнатите подпори напомняха за съществуването на откъснатите железни платформи. За минаване по гладката отвесна скала не можеше да става и дума. Ако разполагаха с въжета и куки, преследвачите евентуално биха успели да се прехвърлят, но това щеше да им отнеме време, доста време. Той се усмихна с треперещи устни. Знаеше, че трябва да продължи, обаче не успя да си откаже едно малко последно удоволствие.

Не се наложи да чака дълго. Отсреща по мостчето над първия водопад притича първият противник — едър брадат мъжага в стари джинси и синя вълнена риза с навити до лактите ръкави. Подире му в колона се задаваха останалите. Николай ги изчака да наближат, да видят прекъснатата тераса и да вдигнат погледи към него. После се разсмя на слисаните им физиономии, показа им лакът и благоразумно отскочи зад прикритието на завоя, като продължаваше да се смее безумно сред бученето на потока. Изотзад едва чуто залаяха автомати. Куршумите процепиха въздуха със злобен вой и се изгубиха нейде напред из теснината. След малко канонадата секна. Бяха разбрали, че е безсмислено. Сега щяха да се върнат при конете за въжета; в краен случай можеха да използват и юздите, но така или иначе вече бяха загубили играта. Преминаването щеше да им отнеме поне половин час.

Все още задъхан, той продължи напред. Галерията постепенно се изкачваше нагоре край мократа блестяща скала, обрасла тук-там с мъх и папрат. Каменното корито остана двадесет метра по-долу. Високо над главата му се виеше ослепително ярка лентичка синьо небе. Отпред се появиха стремителните бели струи на втория водопад. Пътеката отново мина през тунел, излезе на открито съвсем близо до водопада и тук Николай спря за малко. Трябваше да се изкачи по няколко железни стъпала и още веднъж да мине над буйното течение. Това щеше да бъде рискованият момент. Мостчето се виждаше отдолу, а ония не бяха чак толкова глупави, че да не оставят поне един човек на пост. Вярно, разстоянието бе доста големичко за добър прицел и увисналият из въздуха воден прах влошаваше видимостта, но рискът си оставаше риск. Кожата си е моя в края на краищата, помисли той, докато изкачваше стъпалата. Зави наляво, спря на пет-шест крачки от мостчето, дълбоко си пое дъх и се хвърли напред.

Беше предвидил правилно. Глухите трясъци на изстрелите се раздадоха още преди да стигне до средата. Първите куршуми прелетяха на два метра под него, следващите с яростен звън забарабаниха отдолу по металния лист; Николай бягаше с дълги скокове, без да се привежда, защото така би се забавил; скалата беше отпред, съвсем близо, един куршум рикошира и изсвистя над главата му, но това бе краят, мостчето свърши и пътеката продължаваше от другата страна, закрита и безопасна.

Добре, мой човек, каза си той, крачейки бавно по-нататък. Карай все в същия дух и ще дочакаш честити старини. Важното е да помниш мъдрия девиз на Мишин: един миг невнимание — после цял живот мъртъв. Макар че въпросът си остава спорен, дали не е за предпочитане да си отидеш млад, отколкото да дочакаш въпросните честити старини.

Пътят напред беше спокоен. Вече без да бърза, Николай се изкачваше по галерии, тунели и площадки високо над кипящото течение на потока Созе. Бе отърсил тревогата и си припомняше имената на водопадите, край които минаваше. Каскад дез Ескалие. Каскад Дивизе. На няколко метра над петия водопад, Каскад де Плюм Бланш, пътеката прекосяваше едно последно мостче и завършваше с широка обзорна площадка, от която се разкриваше гледка към продължаващата нагоре теснина.

Николай спря, извади въжето от раницата и върза здрав клуп от едната страна. После грижливо го премота на лакът и го преметна през врата и лявото си рамо. Оттук нататък започваше трудното. Приближи се до края на площадката, прекрачи железния парапет и стъпи на тесния скален корниз. Камъкът под краката му беше коварно хлъзгав. Като разпери ръце и се притисна към мократа стена, той бавно заобиколи издадения ръб. Скалите от двете му страни се отдръпнаха и отпред се разтвори мрачен кладенец, в който се стоварваха от петнадесет метра височина струите на следващия водопад, Каскад дьо л’Арк-ан-сиел. Дъното представляваше широка и плитка каменна чаша с бурно вряща пяна в средата, но по краищата водата бе почти съвсем спокойна и бавно обикаляше в полукръг, преди отново да се стрелне по течението. Николай предпазливо се приведе, намери издатина, за която да се хване, приплъзна се по корем през ръба на корниза и увисна над езерцето. От обувките му до водата оставаше не повече от половин метър. Разтвори пръсти, полетя надолу и потъна до колене. Тук можеше да не се бои от подхлъзване — с годините по краищата на чашата се бе натрупвал дебел слой ситен пясък, който тихото течение не успяваше да отнесе. По-навътре обаче дъното бе гладко, почти полирано и там трябваше да се пази. Не толкова заради себе си, все някак би се удържал, но при падане щеше да намокри кибрита и това вече не би могъл да си прости — след всички премеждия да съсипе товара на две крачки от целта. Власите се давят на края на Дунава, както твърдеше още една от безбройните поговорки на отдавна починалия му балкански дядо.