Любомир Николов - Десетият праведник

За секунда Николай спря изнемощял. Беше завил наляво и скалният ръб го закриваше от преследвачите. Имаше чувството, че някой е раздрал всичко вътре в него на ситни лентички и сетне е запалил огън от тях. Искаше му се да постои така поне минутка, докато си поеме дъх, ала това би го погубило. С обстрела ония типове му бяха дали възможност да вземе преднина и за нищо на света не биваше да я губи. Трябваше да бяга — навътре, към водопадите. А после? По дяволите после, сега бягай напред, нещастнико, или ти е спукана работата!

Не разбра как бе продължил, просто изведнъж откри, че отново тича по разядените метални тераси, по прорязаните в скалата галерии над дълбоки бистри води, в които лениво танцуваха тъмните издължени сенки на огромни пъстърви. Мостчетата се изкачваха полегато нагоре, грохотът на водопадите сякаш разтърсваше цялата планина и влажният прах се сипеше като упорит есенен дъжд, нахлуваше в дробовете му, задавяше го и го караше спазматично да кашля. Пътят ставаше все по-хлъзгав. Изгубя ли равновесие, отивам право при рибите, помисли Николай и неволно се сети за първото мостче. Защо не бяха стреляли тогава? Ако го искаха жив, нямаше да стрелят и после, когато беше минал на другия бряг. Ами ако просто гледаха да го докопат, независимо дали жив или мъртъв? Може би само държаха да се доберат до него и се бояха да не би трупът му да падне в потока? Защо, мамка им шибана, защо? Какво толкова им трябваше? Кибритът ли? Пикливо съкровище! Би го зарязал, ако така можеше да се отърве, но знаеше, че не в кибрита е работата, това поне беше ясно. Мръсните копелета искаха кожата му, все едно защо, може би по недоразумение, както с Дик Гароу, и нямаше да мирясат, докато…

Без да забележи, бе минал по мостчето над първия водопад и тичаше по галерията край дясната стена на теснината, когато опората под нозете му изчезна. Той нададе задавен вик, размаха ръце и се просна по корем върху разлюления железен лист. Хлъзгаше се наляво и назад, бомбетата на обувките му задраха по грапав ръб и хлътнаха в някакъв процеп, сетне пръстите му се вкопчиха в една от пръчките на парапета и задържаха падането в момента, когато краката му вече стърчаха до коленете в пустотата. Бавно и предпазливо той се придърпа малко по-нагоре по наклонената площадка, после завъртя глава. Погледът му срещна кипнала бяла пяна. Някоя от разядените подпори отдолу не бе издържала и откаченият край на металната платформа висеше косо на пет метра над буйните води на потока.

— Аха! — задъхано промърмори Николай. — Аха…

Прехвърляйки ръце от пръчка на пръчка, той се придърпа напред. Освободен от тежестта му, железният лист постепенно се върна почти на предишното ниво. Младежът се изправи и погледна назад. Процепът едва се забелязваше. Първият преследвач щеше да хлътне в потока, но това не бе достатъчно. Трябваше да се направи още нещо и той с леко изтръпване в гърдите разбра какво е то. Идеята беше рискована… всъщност имаше ли нещо по-рисковано от перспективата да стигне до края на теснината с цялата банда по петите?

На две крачки пред него бе грубо завареният ръб на листа. Николай стъпи върху него, хвана се за ниския парапет и предпазливо подскочи на място. Опората под краката му се залюля, нещо отдолу изскърца, захрущя. Добре… Той натисна отново и още веднъж, и пак, ритъмът се ускори, свободният край на терасата се гънеше, размахваше се из въздуха и дереше каменната стена, откъртени камъчета се сипеха в потока и изведнъж подпорите се изтръгнаха от скалата.

Не една, а три.

Ледената тръпка на безтегловността прелетя от тестисите нагоре през корема и дробовете му. Драскайки с кабарите по мокрото желязо, той се хвърли напред по наклона, успя да намери полуопора за още една крачка, но втората площадка, повлечена от първата, се огъваше надолу и се превръщаше в стръмна стена пред гърдите му. С инстинктивно движение Николай се извъртя във въздуха наляво и сграбчи парапета. Пружиниращите метални листове увиснаха отвесно, после отскочиха обратно, почти до средата на предишната си височина. Подмятан като кукла на конец, той използва устрема, за да пропълзи две пречки по-напред. Хвана се здраво, та да изчака следващото люшкане, и внезапно с ужас забеляза как заварката започва да се цепи.

Оставаха му секунди. Младежът размаха крака, налучка опора на извития парапет и се закатери сякаш по въжена стълба. Грубият метален шев бавно се късаше откъм стената. Листовете вече не подскачаха, само се извъртяха и провиснаха към водата, която се плискаше по долния край. Николай се отблъсна с нозе, преодоля още цял метър и вече беше почти до ръба, но заварката се разкъса окончателно и двете платформи увиснаха, едва удържани от желязната тръба на парапета. Някакво нечовешко усилие го тласна нагоре, през назъбения ръб. Задъхан, той се просна на треперещата площадка, чу отдолу оглушителен плясък и разбра, че е успял.