Невил Шут - На брега

— Питър Холмс ще бъде ли там?

Джон Осбърн поклати глава.

— Има намерение да се занимава с градинарство. — Поколеба се. — Всъщност и аз не бива да участвам.

— Нали нямате градина?

Ученият се усмихна криво.

— Не, но имам стара майка, а тя пък си има един китайски мопс. Току-що е осъзнала факта, че малкият Минг ще я надживее с няколко месеца и сега умира от притеснение какво ще стане с него… — Той помълча. — Сега е най-проклетото време. По-добре ще е всичко да свърши бързо.

— Все още ли се очаква към края на месеца?

— Много по-скоро за повечето от нас. — Той промърмори нещо, а после добави. — Казвам го само на вас. За мен ще бъде утре следобед.

— Надявам се, че няма да се случи — каза американецът. — Иска ми се да спечелите купата.

Ученият погледна с нежност към колата си.

— Достатъчно е бърза — каза той. — Би победила, ако имаше свестен пилот. Аз съм слабата брънка.

— Ще стискам палци.

— Добре. Донесете ми една риба.

Американецът излезе от уличката и се върна в колата си, като се питаше дали ще види отново учения. Обърна се към своя старши матрос:

— Сега карайте към фермата на господин Дейвидсън, в Харкъуей, близо до Бъруик. Откъдето ме взехте веднъж.

Той седеше на задната седалка, опипваше с пръсти малката въдица, докато прекосяваха крайните квартали, и се взираше в улиците и къщите, покрай които минаваха в сивата светлина на зимния ден. Много скоро, може би след месец само, тук нямаше да има никой, никакви живи същества, освен котки и кучета, получили кратка отсрочка. Много скоро след това и те щяха да изчезнат. После ще отминават лета и зими и само тези улици и къщи ще бъдат свидетели на смяната на сезоните. По-късно, с течение на времето, радиацията ще изчезне: при петгодишния период на полуразпад на кобалта тези улици и къщи ще бъдат обитаеми отново най-късно след двадесет години, а вероятно и много по-скоро. Но човешката раса щеше да бъде изтрита от света, за да бъде очистен той може би за по-мъдри обитатели. Кой знае, вероятно в това имаше смисъл.

Към десет часа стигна в Харкъуей. „Фордът“ беше на двора, багажникът му пълен с бидони бензин. Мойра го чакаше с малък куфар върху задната седалка и цял куп рибарски принадлежности.

— Смятам да тръгнем преди обяда и да хапнем сандвичи по пътя — каза тя. — Денят е доста къс.

— Аз нямам нищо против. Приготвила ли си сандвичи?

— Да. И бира.

— Я виж, ти си помислила за всичко. — Дуайт се обърна към скотовъдеца. — Не ми е удобно да ви задигам така колата. Ако искате, ще идем с „Шевролета“.

Господин Дейвидсън поклати глава.

— Вчера бяхме в Мелбърн. Не смятам да ходим пак. Прекалено тягостно е.

Американецът кимна.

— Става доста мръсно.

— Да. „Форда“ ще вземете вие. Имаме и доста бензин, добре е да се употреби, а на мене колата едва ли ще ми потрябва пак. Тук има твърде много работа.

Дуайт премести своите неща във „Форда“ и отпрати старши матроса с „Шевролета“ обратно на доковете.

— Едва ли ще отиде там — каза той замислено, когато колата се отдалечи. — Въпреки това държим на формалностите.

Качиха се на „Форда“.

— Ти ще караш — каза Мойра.

— Не — отговори той. — По-добре ти. Аз не зная пътя, пък и с това ваше обратно движение току-виж, че съм ударил нещо от другата страна на платното.

— Не съм карала от две години. Но ти му мисли.

Настаниха се, след няколко опита тя откри къде е първата скорост и потеглиха надолу по шосето.

Мойра беше доволна, че отново е зад кормилото. Скоростта й даваше усещането за свобода, за бягство от ограниченията на всекидневния живот. Движеха се по странични пътища през планината Данденонг, покрай пръснати тук-там ханчета и хубави големи къщи. Спряха за обяд недалеч от Лилидейл, до един ромолящ поток. Денят просветля и слънцето се показа, а по яркото небе се носеха бели облаци.

Докато ядяха сандвичите, гледаха потока с критичен професионален поглед.

— Водата е мътна — каза Дуайт. — Сигурно защото още е рано.

— И аз така мисля — обади се момичето. — Татко каза, че водата ще бъде прекалено мътна за риболов с изкуствена муха. Каза също, че блесната може би ще свърши работа, но ме посъветва да поровя по брега, за да намеря червеи и да видим дали няма да кълват на тях.

Американецът се засмя.

— В това има смисъл, ако целта е да се улови риба. Във всеки случай аз ще опитам за начало с блесна, защото искам да видя как е въдицата.

— Много ми се иска да уловя поне една риба — каза момичето с копнеж. — Дори ако е толкова малка, че да я пуснем отново. Смятам да опитам с червей, освен ако водата горе в Джеймисън е много по-бистра.