Невил Шут - На брега

— Но защо? Защо не работят? Стачка ли има, или нещо друго?

— Просто всичко замира. В края на краищата и аз не работя.

— Това е различно — каза Мери. — Ти си във флотата. — Той се засмя. — Не, исках да кажа, че ти си в морето месеци наред и после ти дават отпуска. При уличните чистачи не е така. Те работят през цялото време. Или поне би трябвало.

Питър реши да не й разяснява повече и те продължиха към големия магазин за кухненски и железарски стоки. В него имаше само няколко купувачи и много малко продавачи. Оставиха бебето в колата и отидоха до щанда за градинарски инструменти. Известно време се оглеждаха за продавач.

— Моторни косачки ли? — каза им той. — Ще ги видите в следващата зала, през онзи свод. Огледайте дали има каквото търсите.

Избраха една малка, дванадесетинчова косачка. Питър погледна етикета с цената, вдигна косачката и отиде да търси продавача.

— Ще взема тази — каза той.

— Добре — каза мъжът. — Хубава малка косачка. — Той се ухили язвително. — Цял живот ще изкарате с нея.

— Четиридесет и седем лири — каза Питър. — Може ли да платя с чек?

— Що се отнася до мен, платете, ако искате, и с портокалова кора — каза мъжът. — Довечера затваряме.

Морският офицер отиде до една маса и написа чека. Мери остана да разговаря с продавача.

— Защо затваряте? — попита тя. — Не купуват ли хората?

Той се изсмя.

— О, идват и купуват. Сега няма какво толкова да продаваме. Но аз нямам намерение да продължа така до самия край, същото е и с целия персонал. Вчера имахме събрание и го казахме на управата. В края на краищата остават ни само около две седмици. Довечера затварят.

Питър се върна и подаде чека на продавача.

— Добре — каза мъжът. — Не зная дали въобще ще го приемат, след като няма никой от персонала в канцеларията. Може би е по-добре да ви дам разписка, в случай че ви потърсят догодина… — Той надраска набързо една квитанция и се обърна към друг клиент.

Мери потръпна.

— Питър, да се махаме, да си вървим у дома. Тук е ужасно и всичко смърди.

— Не искаш ли да останем за вечеря? — Той беше помислил, че малката разходка ще й достави удоволствие.

Тя поклати глава.

— Сега предпочитам да се прибера у дома и да вечеряме там.

Пътуваха мълчаливо в колата към малкия крайморски град, където живееха. Когато се върнаха обратно в къщата на хълма, Мери възвърна малко от равновесието си: тук бяха познатите неща, с които беше свикнала, чистотата, с която се гордееше, грижливо поддържаната градинка, хубавия широк изглед отвъд залива. Тук се чувстваше сигурна.

След вечеря, докато пушеха, преди да раздигнат, тя каза:

— Не искам повече да ходя в Мелбърн, Питър.

Той се усмихна.

— Малко е мръсничко, нали?

— Отвратително е — каза тя яростно. — Всичко е затворено, мръсно, вонящо. Сякаш е настъпил краят на света.

— Той не е далеч, нали знаеш — отвърна Питър.

Тя помълча.

— Зная. Нали все това ми повтаряш. — Вдигна очи към неговите. — Колко още ни остава, Питър?

— Около две седмици. Знаеш, че не става изведнъж. Хората започват да боледуват, но не всички едновременно. Някои са по-издръжливи.

— Но всеки се разболява, нали? — попита тя тихо. — Искам да кажа, накрая.

— Накрая всеки се разболява.

— Каква е разликата при отделните хора? Искам да кажа, като започнат да се разболяват?

Питър поклати глава.

— Всъщност не зная. Мисля, че всички ще са болни най-късно след три седмици.

— Три седмици отсега нататък или три седмици след първия случай?

— Три седмици след първия случай имам предвид. Всъщност не зная. — Той замълча. — Възможно е да се разболееш леко и да се оправиш. Но после пак се разболяваш, след десетина дни.

— Тогава няма никаква гаранция, че ти и аз ще се разболеем по едно и също време. Или пък Дженифър. Нима всеки от нас ще се разболее по различно време?

— Така е. Просто трябва да се примирим. В края на краищата нещата винаги са стояли така, само че ние никога не сме се замисляли по този въпрос, защото сме млади. Дженифър може да умре първа от трима ни или аз може да умра преди тебе. Няма нищо странно.

— Сигурно си прав — каза Мери. — Но аз се надявах да се случи в един и същи ден и за трима ни.

Питър взе ръката й.

— Твърде възможно е точно така да стане. Но… Би било късмет. — Той я целуна. — Хайде да измием съдовете. — Погледът му попадна на косачката. — Днес следобед можем да окосим поляната.

— Тревата е много мокра — каза тя тъжно. — Ще ръждяса косачката.