Невил Шут - На брега

— Аз ще дойда само за един следобед — каза тя замислено. — Искам да видя как Хелън скача наоколо с погото. А после ще е по-добре да се прибера тук.

— Шеърън ще се разочарова, ако постъпиш така, мила. Тя ще настоява да погостуваш.

— Така си мислиш. Аз не съм убедена.

— Смятам, че тогава нещата ще са по-различни.

Тя бавно кимна.

— Възможно е. Иска ми се да вярвам, че ще е така. Както и да е, ще разберем много скоро. — Мойра погледна ръчния си часовник. — Трябва да тръгвам, Дуайт, иначе ще закъснея за изпита. — Взе ръкавиците и чантата си. — Виж, ще кажа на татко, че искаме да вземем колата и около тридесет галона бензин.

Той се поколеба.

— Ще видя как стои въпросът с моята кола. Не ми се ще да отнемаме колата на баща ти за толкова дълго и с всичкия бензин.

— На него няма да му трябва. Вече две седмици може да пътува, а е използвал колата само два пъти. Има много работа в стопанството и държи да я привърши, докато още има време.

— С какво се занимава сега?

— С оградата покрай гората. Копае дупки за колове, за да постави нова. Ще бъде дълга около четиристотин метра. Това означава близо сто дупки.

— Няма какво толкова да се прави в Уилямстаун. Мога да отида и да му помогна, ако няма нищо против.

— Ще му кажа. Ще ти позвъня довечера, около осем часа.

— Чудесно — каза той. Изпрати я до вратата. — Успех на изпита.

Този следобед нямаше работа и остана на улицата пред ресторанта, след като тя си тръгна. Беше съвсем свободен. Безделието беше нещо непривично, тягостно за него. В Уилямстаун нямаше абсолютно никаква работа, самолетоносачът беше вече като мъртъв, почти същото беше и с подводницата. Макар че не бе получил заповед, знаеше, че няма никога повече да плава. След като Южна Америка и Южна Африка бяха отписани, нямаше къде повече да отидат освен до Нова Зеландия. Половината от корабния екипаж беше пуснат в отпуска, двете половини се редуваха през седмица, като от тази, която оставаше, той задържаше само около десетина човека за дежурство, поддържане и чистене на подводницата, а на останалите разрешаваше да излизат в градска отпуска през деня. Вече не пристигаха никакви радиограми, с които да се занимава; веднъж седмично подписваше складови заявки, макар че всъщност нужните запаси се набавяха чрез снабдяването на доковете, без да се изискват някакви документи. Той не би допуснал подобно нещо, но знаеше, че животът на подводницата, както и неговият собствен, беше към края си.

Помисли си да отиде до клуба „Пастъръл“, но се отказа — нямаше какво да прави там. Обърна се и тръгна към търговския район на града. Надяваше се да намери Джон Осбърн с колата му — там може би щеше да има някаква работа за него. Трябваше да се прибере в Уилямстаун, за да говори с Мойра по телефона в осем часа — това беше цялата му програма за деня. На другия ден щеше да отиде да помогне на баща й за оградата и с нетърпение очакваше тази работа.

По пътя към центъра на града се отби в един спортен магазин и попита за мухи и влакно.

— Съжалявам, сър — каза мъжът. — В магазина не са останали нито мухи, нито пък влакно. Имам няколко кукички, стига да можете сам да си поставите стръвта. Последните дни всичко се разпродаде поради откриването на сезона, а и няма да получаваме вече. Е, и на жена ми казах, доволен съм все пак. Да успееш да продадеш стоката преди края! Това ще зарадва счетоводителите, макар че сега, предполагам, те не се интересуват много от подобни работи. Докъде стигнаха нещата.

Дуайт продължи през града. Зад витрините в търговския център все още се виждаха коли, все още имаше и моторни косачки, но самите витрини бяха мръсни, а магазините затворени, стоката вътре беше покрита с прах и мръсотия. Мръсни бяха също и улиците, осеяни с хартийки и развалени зеленчуци; колите за почистване очевидно не бяха минавали няколко дни. Трамваите още се движеха, но целият град ставаше все по-мръсен и започваше да смърди, той напомняше на американеца за ориенталските градове. Валеше слабо и небето беше сиво, на едно-две места уличната канализация се беше запушила и на пътя се бяха образували огромни локви.

Той стигна до малката уличка, до отворената врата на гаража, където Джон Осбърн работеше заедно с още двама души. И Питър Холмс беше там, свалил униформеното си сако, той миеше някакви особени, безименни части от „Ферарито“ в керосин — по-скъпоценен по това време от живака. В гаража цареше атмосфера на приятно оживление, което стопли сърцето на Дуайт.