Илса Бик - Пепел

– Ти си виновен.

– Е, добре – отвърна Том. – И за теб има, Ели, само че ти ще получиш обикновено джобно ножче.

– Какво? – нададе вик момичето. – Това не е честно. Откъде накъде тя ще има боен нож, а аз не?

– Освен това искам във всеки един момент да го държиш на колана си, в калъф и с вдигнат предпазител.

– Дори не мога да го използвам? – разочарова се Ели. – Защо ми е тогава?

– В случай че се наложи да одереш някой заек или да си издялкаш прът за въдица, ще ти покажа как. Правим го по същата причина, по която те научих да стреляш. За всеки случай.

– Да, да – отвърна Ели. – Щом като е за всеки случай, защо изглеждате така, сякаш отивате на война?

Никой от двамата не успя да отговори на този въпрос.

Натовариха се в камиона, като сложиха Ели посредата. Том пъхна ключа в стартера и спря за миг:

– Още не е късно да се откажем.

– Не, да тръгваме. – Ели се обърна, за да надникне през задния прозорец на кабината. – Сигурен ли си, че Мина ще е добре там? Дори в онази щайга пак е ужасно студено.

– С цял куп одеяла и дебела козина? Едва ли.

– Добре. Не трябва ли да заключим предната врата?

– По-добре да остане така – отвърна Алекс и погледна към Том. – Не е изключено да се появи някой друг, който има нужда от подслон.

– А може рейнджърите да се върнат – подхвърли Ели.

– Възможно е.

– Да тръгваме – рече Том и завъртя ключа. Двигателят зацепи с гърлен рев, след което Том включи на първа предавка. – Кажи чао на къщата.

– Чао, къщичке – повтори Ели, след което замълча за миг и додаде: – Е, кога ще пристигнем?

Алекс и Том се втренчиха в Ели, след което се спогледаха и избухнаха в смях.

И с това добрите времена свършиха.

Покритият с чакъл горски път беше набразден с коловози и камионът се килваше ту наляво, ту надясно, а под гумите му хрущяха остри камъни и оставяха драскотини по шасито. Напредваха с жалка скорост и за час бяха изминали само петнадесет километра. След още няколко километра излязоха на павиран второстепенен път, гумите на камиона зацепиха по асфалта и те поеха доста по-бързо право на изток. След двайсет мили Том каза:

– Пред нас има паркинг. Не е ли същият, на който се намира колата ти? – А когато тя кимна, додаде: – Искаш ли да спрем? Може да има нещо, което ти трябва.

На върха на езика ù беше да каже, че не искаше нищо от стария си живот, нищо освен леля си. За миг ù хрумна да помоли Том да тръгнат на юг вместо на север. Сигурно щеше да го направи за нея, но имайки предвид оскъдната информация, с която разполагаха, дори самото напускане на природния парк беше достатъчно рисковано начинание. Да се отправят към някой по-голям град в щат, претъпкан с ядрени електроцентрали и хранилища, вероятно беше равносилно на самоубийство. Неслучайно го наричаха „ядрения Илинойс“: първият ядрен реактор, конструиран някога, сега лежеше на склад в залите за скуош под трибуните на Стаг Фийлд в базата на Чикагския университет. Именно там Ферми[18] измисли думата scram [19].

Накрая обаче Алекс само кимна и каза:

– Добре.

– Уау – извика Ели, когато Том сви рязко наляво покрай будката на входа на паркинга. Кабината беше от камък с огромен панорамен прозорец отпред и още един плъзгащ се отстрани, подобен на онези, през които в „Макдоналдс“ облужват клиентите директно от автомобила. Панорамният прозорец беше разбит, вратата на будката зееше отворена, а двете знамена – американското и щатското – лежаха стъпкани на тревата точно под високия прът. Въжетата бяха изчезнали. – Май някой е вилнял тук.

– Или просто е търсил нещо определено. – Щом свиха зад ъгъла и навлязоха в паркинга, Том добави: – Точно от това се страхувах.

По това време на годината тук не спираха много коли и сега имаше само шест, покрити целите с натрошени ситни стъкълца. Автомобилите бяха разграбени – навсякъде се виждаха счупени прозорци, отворени врати, зеещи жабки, разбити багажници, изкъртени брони.

– Едва ли е останало много – рече Том. – Коя е твоята?

Алекс посочи колата си. Тойотата се намираше вляво, в самия ъгъл на паркинг близо до самотен навес с три разбити автомата за хранителни стоки. Колата беше пълна развалина, багажникът зееше разкъртен, а резервната гума стоеше подпряна на задната броня.

– Хей – извика неочаквано Ели и посочи надясно. – Погледнете натам! При тоалетните.

Един висок слаб мъж с чистобяла коса се измъкна навън през страничната врата с надпис „Жени“, което при други обстоятелства би се сторило доста странно на Алекс. Мъжът беше възрастен, приблизително колкото Джак, и носеше мърляви джинси и мръсно маслиненозелено яке. В едната си ръка стискаше бейзболна бухалка. Стори ù се необичайно познат, но Алекс успя да го разпознае едва когато човекът закрепи чифт очила на носа си.