Илса Бик - Пепел

– Знам със сигурност само какво виждам с очите си и какво говорят хората, нали ме разбирате? Чух, че имало електромагнитни импулси и после големите градове били нападнати с ядрено оръжие, но някои хора казват, че само това за електромагнитните импулси било вярно, а ядрените електроцентрали и хранилища избухнали от само себе си. Мисля, че никой не знае точно какво става, но мога да ви гарантирам, че в страната е пълна каша. Аз лично бях прекалено изплашен, за да мръдна оттук.

– Но с какво живееш? – попита Алекс.

– С каквото докопам. Имах малко останали провизии в раницата и боклуците от автомата за храна, но това беше в началото. За мой късмет се добрах дотук преди останалите типове, които наизскачаха от гората, иначе за мен нямаше да остане нищо. А това го намерих в будката. – Размаха бухалката. – Някой от рейнджърите сигурно е ходил за риба, защото намерих и една въдица. Така че карах на риба и, както споменах, на три километра западно оттук има един къмпинг. Отбивах се там два-три пъти. Няколко палатки, спални чували и провизии, които трябва да преровиш, стига да нямаш нищо против труповете, за които мършоядите и бездруго се бяха погрижили. Преживявах криво-ляво.

– Трупове ли? – попита Том.

– Да, нали знаете, повечето изглеждаха над трийсет- и дори над четирийсетгодишни. Само шепа хора, понеже топлият сезон отмина, но...

– Не, не знаем – прекъсна го Алекс. – За какво говориш?

– Божичко. – Късогледите очи на Лари премигнаха от Алекс към Том. – Вие май наистина не знаете?

– За бога, Лари, просто изплюй камъчето – подкани го Том.

Тогава той им разказа. А когато приключи, изведнъж я обзе усещането, че за миг животът замира. През грохота в ушите си тя долови гласа на Том:

– Не може да бъде. Всички ли? Без никакви изключения?

– Разбира се, без вас двамата, така че може да има и други. Синко, казвам само каквото чух. Ако допуснем, че слуховете не са верни, тогава всички оцелели разправят все едни и същи неверни неща. Това са не повече от трийсет души, така че ако не искате, не приемайте думите им за чиста монета. Аз обаче им вярвам въз основа на това, което съм чул и видял. Хората, които загинаха веднага, бяха предимно големи на двайсет – двайсет и нещо. Изглежда, има някаква граница на около шейсет – шейсет и пет, но съм сигурен, че някои от хората на преклонна възраст също не са оцелели. Но с изключение на мен, вас двамата и момиченцето в камиона, най-младият човек досега, когото съм видял да минава оттук, беше една жена на шейсет и шест. Съпругът ù, който е бил по-млад, на петдесет и девет, хвърлил топа още през първите няколко секудни. – Лари щракна с пръсти. – Умрял. Просто ей така.

– А ти на колко си? – попита Том.

– На шейсет и две и, слава богу, машинката все още работи. – Лари измери с очи Том. – Когато се случи, около теб имаше ли по-възрастни хора?

– Двама мъже. – Том преглътна с усилие. – Единият умря на място. Той беше около четирийсетгодишен. А другият току-що бе навършил шейсет и пет и беше добре след нападението. Но приятелят ми... – Гласът му пресекна.

– На твойта възраст ли беше?

– Няколко години по-голям.

– Все същото. – Лари присви очи. – Той се промени, нали? Започна да губи ориентация, да изглежда безпомощен?

Том кимна неохотно.

– И накрая... полудя.

– Подивял е – заключи лаконично Лари. – Слушай какво ще ти кажа. Имаш късмет, че промяната не е настъпила през първите няколко минути, в противен случай нямаше да си тук. От онова, което чух, всички оцелели деца, на вашата възраст и дори по-малки, се променят много бързо.

– Но нали аз не съм се променил. Алекс е добре, също както и... – Том спря за миг. – Хората просто не са на себе си. И това са само слухове.

– Чакай малко. Лари беше заедно с група деца – рече Алекс, след което се обърна към по-възрастния мъж: – Видях те в „Куик Март“[20] малко след границата с Мичиган.

– Точно така – отвърна Лари. – Преподавам... преподавах биология. Бяхме на есенно-зимна практика по екология: аз, дъщеря ми, осем деца от класа и три възпитателки. – Лари отклони поглед встрани и се втренчи в една точка на земята. – Марлийн преподаваше химия. Тя е на моята възраст. От всички учителки само тя оцеля.

– Какво стана с другите? – попита Том.

Очите на Лари се навлажниха и той преглътна, при което адамовата му ябълка се повдигна.

– Нали ти казах. Приличаш ми на умен млад мъж. Защо мислиш, че нося тази бухалка?

– Всички деца са се променили – каза Алекс. Стори ù се, че гласът ù звучи пискливо и неестествено.