Илса Бик - Пепел

– Да. – Лари примигна бързо. – Е, не всички едновременно.

– Наистина ли? – Алекс и Том се спогледаха, след което тя додаде: – Колко от тях не се промениха?

– Три. Две-три се промениха веднага, а останалите по-бавно, предполагам след половин ден. При едно от децата нямаше признаци на промяна почти цели два дни.

– Има ли някакви модели? – попита Алекс. – Като например, възраст или...

– Не. Първите две убиха Хариет... тя преподаваше биология на горния курс. Беше в началото на шейсетте, струва ми се. Супругът ù, Франк, вече беше мъртъв.

– Какво стана после? – попита Том.

Лари беше на крачка от гнева.

– Вие как мислите? Тичахме като луди, аз, Марлийн и останалите деца. Отне ни няколко дни, докато се измъкнем от гората. Превъртелите ни погнаха и спипаха едно от децата, останало нормално след първата нощ. Беше ужасно и не можахме... просто нямаше какво да направим. – Гласът на Лари се пречупи. – Успя да се спаси единствено дъщеря ми Дейдри, но щом стигнахме до автобуса, Марлийн отпраши сама. Просто се качи вътре, заключи вратата и изчезна. – Той поклати глава. – Автобусът е толкова стар, че сигурно и аз съм се возил на него като дете. Това е единствената причина да запали. А тя все повтаряше, че орязването на окръжния бюджет не водел до нищо добро.

– И просто ей така ви заряза?

– Не искаше да вземем Ди, а аз за нищо на света не бих тръгнал без нея. – Той разпери ръце. – Това е всичко. Вие сте първите нормални млади хора, които виждам. Знаех си, че все някой трябва да е оцелял. Имаше твърде много разлики във времето на промяната.

– Някой знае ли изобщо каква е причината за всичко това? – попита Том.

– Преподавам биология в горния курс. Но определено нямам ни най-малка представа. Може да е някаква химична реакция в мозъка или нещо с хормоните. – Лари отново плъзна поглед встрани, но малко преди това Алекс долови за втори път предишното смъдящо усещане.

И тогава разбра какво криеше от тях този мъж.

– Лари, къде е дъщеря ти?

За един момент Алекс си помисли, че той се кани да ги излъже. След малко обаче придоби вида на човек, претърпял пълно поражение.

– Насам. – Лари кимна по посока на тоалетните. – Но може би момиченцето трябва да остане тук.

Докато обхождаше с поглед кабинката за инвалиди, Алекс си помисли: „Е, сега поне стана ясно кой е взел въжетата от прътовете със знамената“.

Лари бе предпочел да използва кабинката за инвалиди по очевидни причини. Беше по-голяма от останалите и имаше перила, които бяха доста практични, в случай че искаш да завържеш някого. Момичето беше заспало или по-вероятно беше в безсъзнание, съдейки по засъхналата кръв, която бе започнала да хваща коричка от лявата страна на главата ù. Ръцете ù бяха пристегнати на гърба, а около кръста ù минаваше още едно въже, което Лари бе завързал за едно от перилата.

Вонята на смърт се усещаше значително по-силно.

– Дейдри – обади се Лари. Устните му трепереха и той ги разтри с несигурна ръка. – Тя е само на тринайсет. Не обвинявам Марлийн, наистина не я обвинявам. Не и след онова, което видяхме. Но не можех да оставя Ди. Ударих я само веднъж, когато се нахвърли върху мен. Но това беше достатъчно. Знам, че не мога да... – После додаде с твърд глас: – Промяната може да не е за постоянно.

Том докосна рамото на възрастния мъж.

– Откога е в това състояние?

– Извън контрол ли? Едва от четири-пет дни насам, но промяната започна преди около две-три седмици, струва ми се. Взе да се оплаква, че не се чувства добре. Изгуби апетит, настроението ù се промени и тогава... Всъщност съзряването при нея винаги е било малко по-бавно. Затова реших, че не е нищо сериозно.

По лицето на Том се четеше явно недоумение, но Алекс разбра за какво намекваше Лари. „Бавно съзряване.“ Погледът ù се спря на разбития бял автомат за хартиени кърпи, окачен на стената, чийто отворен капак разкриваше дузина малки сиви картонени кутии. Сигурно Лари го беше изкъртил.

– Дошъл ù е цикълът.

– За първи път. Три дни след това стана още по-зле, тоест, преди около седмица. Сълзи потекоха бавно по дълбоките бразди от двете страни на носа на Лари. – От ден на ден става все по-слаба. Не отказва да пие вода, но плюе всяка твърда храна, която се опитвам да сложа в устата ù. Последните няколко пъти, когато се приближих до нея, се опита да ме ухапе... – Избърса сълзите с опакото на ръката си. – Разбирате ли, че направо ми къса сърцето? В известен смисъл си остава една типична тийнейджърка. Буди се точно тогава, когато аз ще си лягам. Не заспива по цяла нощ и се унася едва няколко часа след зазоряване.